Преславният наш град

        На пръв поглед Преслав не може да те привлече с нищо друго освен с миналото. Една главна улица, няколко магазина, хотел и малък парк - такъв в общи линии е средният вид на което е да е наше малко градче. Това, съгласете се, не може да предизвика нито особено любопитство, нито кой знае какви неповторими преживявания. Там е работата обаче, че има и хора, за които тъкмо покоят и липсата на сътресения са свидна, но трудно осъществима мечта. В тази минута, както и във всяка друга между впрочем, в милиони уморени мозъци проблясват видения мечти - на спокойна старост, без урбанистични кошмари, без изгорелите газове, непоносимия шум на задръстванията, без вълчето отчуждение и потискащото чувство за обезличаване, един мечтан делник, отмерен и тържествено спокоен като биенето на солиден стенен часовник. Други, малцина, гледат на малкия град и на селото с любов, един романтичен идеал по родното, едно ирационално чувство, което не търси основания в нищо друго освен в себе си.

        За мен обаче Преслав има и друго значение. Служил съм като войник там, а войниклъкът е специално нещо за мъжа. Докато е хлапак и чака да влезе, той с тревога надава ухо за всички казармени слухове, после го изкарва, броейки дните до „цивилизацията" и хулейки ожесточено системата. А после се връща с носталгия към него.

        Когато в оня юлски следобед предлагам на С в Шумен, след като сме свършили работата, по която съм дошъл при него, да прескочим до Преслав, той за моя изненада приема, и то с удоволствие. С е зает и умен човек. Той винаги се самопришпорва и когато не чете, пише, когато не пише - чете. Но постоянното съсредоточаване над умни книги изглежда е в състояние да изтощи и неговата учудваща работоспособност. Така че - тръгваме.

         По маршрута нямам проблеми. „Всеки завой там ми бе познат" - е написал навремето Дебелянов, пак във връзка с военната служба. Бог да го прости кроткия поет, той е имал  съзнание за дълг - прост, човешки дълг към Отечеството, войнишки дълг. Пресичаме Дивдядово и поемаме надясно. С се интересува естествено от старата столица, аз - от нея и от казармата. Колко пъти съм минавал тези пътища - в уазки, в камиони, в автобуси, в какво ли не! Слава богу - бяхме толкова малко хора, че нямахме пеши походи или марш наскок. Но и пеша съм го извървявал този път, веднъж, когато имах подписан отпуск, а последният автобус от Преслав бе заминал, с оптимистичното намерение да се добера на автостоп и с вярата, че „хората винаги качвали войници". Може и да ги качват, но когато ги има. А пътят е пуст, ненатоварен, див като името на квартала - Дивдядово. Така че изтрамбовах си ги тия километри, докато към края ме качиха до Шумен, а в Шумен ме арестуваха тъй наречените „комендантски". Но това е друга история.

         Преди да влезем в града, отбивам по пътя за Кирково, защото там наблизо бе и моята родна казарма. Какви ли не очаквания бяха, какво вълнение във все още постния ни млад живот тези първи реални изпитания. После -  после естествено свикваш и претръпваш. Но сега, наближавайки със смесени чувства мястото, където за пръв път си се осъзнал като съзрял и почти оформен характер, делничността на двете години се превръща за теб във вълнение от друг род. И ти е толкова трудно искрено да кажеш какво чувстваш и защо не чувстваш това, което си мислел навремето, че ще чувстваш, защото преживяванията ти са много и различни, мятат се в душата ти и си борят помежду си, и се допълват. С други думи - странно усещане, душевна амалгама. Въпреки че си преодолял тъкмо тук прекомерната чувствителност, все пак няма как да не си дадеш сметка, че над двадесет годинки те делят от зелената ти младост.

         Кирково. Селската кръчма. Старците, насядали пред нея, са като че ли същите от моето време. Къщите - същите, уличките, електрическите стълбове, чешмата... Само ти не си същият.

         Гьолът, или, ако щете - езерцето - между селото и казармата. В него веднъж свободните от наряд, примрели от августовската жега, се довлякохме да се къпем. Кой с нещо като бански, кой просто натюр се нахвърляхме в прохладната зелена вода, толкова топла горе и толкова студена долу. Добре че се мярна, за да вкопчиш съзнанието си в нещо конкретно и да избягаш от мисълта за изтеклото време. Уви, като че ли за да прибави още нещо и да стане  душевната ти шарения още по-пъстра, и този на пръв поглед идиличен спомен се свързва с неприятното усещане, което сте изпитали всички вие, когато старшината, опитен и знаещ човек от тоя край, е цъкал с език и ви се е чудил на акъла как сте могли да направите такава дивотия - не сте ли знаели, че кирковци изхвърляли там умрелите си животни ...  

          С е деликатен човек и мълчи. Мълча и аз, без да го занимавам с обяснения - тук това беше, там еди-какво си правехме. Пътят е съвършено пуст, малкото отклонение към бившия портал - още повече. Пристигаме и спирам, без да обръщам назад за по-удобно, както имам навик - просто не мога да мисля за нищо подобно в момента. Слизам и се озовавам пред картина на запустение, каквато никога не можех да си представя, че може да ме посрещне. Аз си знаех, че поделението е закрито, но гледката на едно закрито поделение не е от най-жизнерадостните. Добре поне, че гората - а гората там е огромна и всъщност самата казарма се разполага в нея - ти вдъхва малко от малко бодрост. Разглеждаш с изпитателен поглед това, което до болка ти е било познато - и не можеш да го познаеш. Порталът, до който си изкарал хиляди часове на пост, изглежда жалко с потъмнялата си дървения и ръждясала мрежа. Сградата, новата казармена сграда, на чийто строеж си се трудил свръхсили, гордостта на нашия полковник, който изпращаше на най-масовите работи всички - до машинописката, готвача и часовия, а и той самия - и тя е изоставена, самотна и запусната като че от векове. Зад дърветата е и даже не можеш да огледаш добре как са я доизкарали. Когато правиш нещо със смисъл, нещо градивно, винаги в крайна сметка го приемаш като своя кауза, даже и ако си бил привлечен насила към нея. Така че няма как да не ме вълнува това ужасно запустение и немара. Разбрах от местен човек, че има пазач, но никой не се мярка - най-вероятно е някаква синекурна длъжност за някой местен облагодетелстван, който си получава заплатата, а в същото време си гледа своята работа. Тъжно. Тъжно и жалко.  

           С, който се интересува от всичко, отдавна е слязъл, разхожда се из гората и с любопитство изследва дърветата. Когато носталгичните ми реминесценции приключват, сядам обратно зад волана и го прибирам, защото доста се е отдалечил. Той е откършил една клонка и започва да ме разпитва какви точно са тия дървета - най-вероятно от искрен интерес, а не само за да ме откъсне от миналото. Всъщност дърветата са дъбови, но някакви по-особени, така че спорим известно време дъб ли е, или не е дъб. И по странните закони на асоциативността отново се връщам назад. Дърветата бяха според двама братя от Поповско, селски момчета, изпраксани в подобна материя, меше. А мешето е дъб, макар и на диалект. Така че победоносно приключвам спора, но не печеля кой знае колко от това, защото тия двама братя с тяхното меше всъщност бяха част от моя набор там. Седем души цифром и словом. Седем души за две години могат да се опознаят взаимно повече от добре. И имаш в изобилие какво да си спомняш за тях.    

            Колко много работи разбираш след време. Преди години имахме странно посещение, поне за мен единствения ми досег със специалните служби. Дойде някакво войниче, също срочнослужещо, но към ВКР - военното контраразузнаване. Привика ни един по един на разговор. С мен разговаря като обикновен връстник на най-общи теми - за службата, за това какво ще правим след уволнението, кой откъде е, кога той самият бил ходил там и тъй нататък. Едва след доста време съобразих, че това си е отработена, и то много ефикасна процедура - привикваш целия личен състав, за да не се знае кои именно са ти сътрудници по тайната част. С едни плещиш врели-некипели нужното време, с другите - по същество. Та сега, когато си правя равносметка, остарял и поне малко поумнял, лесно съобразих кои бяха сътрудници. Седем души - седем души, какво като са седем! Че нима измежду тях не трябва да се знае какво става и за какво се говори? За трима почти със сигурност успях да калкулирам тази недотам сложна сметка.

           Три от седем, не е чак толкова много. Предлагаш им малко домашни отпуски, попритиснеш съмнителното градско типче с нечистото му досие и готово. Много хора си мислят, че като станеш доносник, това изведнъж преобръща живота ти, сякаш със собствената си кръв си подписал дяволския пергамент и си запечатал вечното си падение сред грешниците, където е плач и скърцане със зъби. Съдейки по всичко, въпросите на съвестта едва ли са били толкова драматични пред моите трима акрани. А и стопроцентова сигурност все пак няма как да имаш. Както и да е, не ги осъждам, може би защото не се оказах потърпевш от техните донесения - то как ли и да си потърпевш, когато си само на 18-20 години и в главата ти няма кой знае какво освен миражът на уволнението и никакви, ама никакви политически заговори. А и сега, след толкова много години, след такива сътресения, след толкова идейни обрати у самия теб, как можеш да осъждаш някого, след като самият ти не си си направил окончателна равносметка кое е за осъждане и кое не. Или по-точно - правил си такава сметка, но се е оказала крива. И това не е нито първата, нито втората ти заблуда.

          Може би все пак помъдрявам.

          Или остарявам.

          Такава снизходителност не ми беше присъща на младини. Бях краен. Всяка кауза, за която се хващах, беше за мен висшата и последна истина. А сега не знам... Какво е истина? - нали така Пилат пита самия Христос, а Той - Той не му отговаря...

         Тук, на този портал, на който съм изкарал безбройни часове на пост и пред който сега вися омърлушен, ми се случи нещо, гарантиращо ми доста неприятности в предперестроечните времена. Старшината ме хвана на пост, точно тук, на това място, само че от вътрешната страна на портала, да слушам „Свободна Европа". Имахме си хубав транзистор - ВЕФ безспорно са много, много хубави транзистори - и си го слушахме без някакво особено потайване на пост дори и през деня, когато началствата бяха там. И за тях беше пределно ясно, че в едно поделение само от 12-14 души войници не може да върви службата точно по устав. Че за кого хора по-напред - две нарядни групи, едно денонощие си наряд, другото работиш на строежа на сградата, същата тая, която сега е пред теб в нерадостния вид на току-що изоставена годеница, после пак същото. Дребните неща ни се прощаваха - слушаш музика на пост, запалваш и някоя цигарка, без да го афишираш естествено, а в най-либералните периоди дори примъкнахме едно продънено кресло. И точно така разпасан, с цигара в уста, седнал в креслото, с подпрян автомат и с ВЕФ, от който се носеха звуците на някакъв коментар по „Свободна Европа", ме завари старшината и изглежда нещо в неговото старшинско сърце не издържа на това предизвикателство, защото той избухна и взе да кори и заплашва. Всички войници, а какво остава пък за свръхсрочнослужещите, развиват у себе си някакво ветеранско чувство, което ги кара да се възприемат като патили и препатили, много видели и много знаещи, длъжни да поддържат реномето си с напътствия и разкази пред следващите генерации. Безспорно този човек, отраснал в далеч по-сурови времена и най-вероятно изкарал и служба,  и обучение в истинско уставно поделение, не би могъл да понесе чак толкова разхайтеност. Признавам си грешката. Но въпросът е в това, че най-голямо негодувание предизвика у него емисията на „Свободна Европа". Да готвиш войниците срещу един враг, а същите тези войници да слушат пропагандата на този враг!

            Не се получи добре. По каква логика сме мислили, че след като едната страна лъже, та пушек се вдига, то от устата на другата се лее бистрият поток на правдата и чистия идеализъм? Същите нищожества, може би малко по-рафинирани, бяха от другата страна. Пак добре че нямат лице сега да се изкарват герои и мъченици, след като победиха. Жалко за отровата, която допуснах, която всички допуснахме, да ни влеят. Да можех да се върна двадесет години назад, да кресна на същото онова диване, попиващо със свещената си простота мръсотиите на „Свободна Европа"! Какви неща бих му казал? Дали бих го убедил? Едва ли.

           Много тревожни истини има, за които се стремим да не мислим, но една от най-неприятните за мен се оказа необходимостта всяко село да си има кучета. Няма как да защитиш определен ред, без да имаш платени стражи на реда, а те да не ползват „услугите" на доносници. Разбира се, доносниците действат не от идеализъм, разбира се - те са непочтени от чисто човешка гледна точка. Прочутият конспиратор Кропоткин например смята, че „има нещо такова в тези хора, което те кара да бъдеш веднага нащрек. Вербуват ги от измета на обществото - от хората, чието нравствено равнище е много ниско". Но „употребата" на този по същество защитен механизъм не е признак на тоталитарните общества, а и на така наречените демократични и въобще на всяко едно общество. Колко много морални проблеми повдига тази жестока необходимост, колко неласкави изводи за човешката природа. Ако каузата, на която служи доносникът е неправа (Господи, колко относително стои въпросът за правите и неправите каузи!), ако жертвайки своята морална чистота, той служи на някоя отблъскваща, ретроградна, егоистична власт, то тогава нещата са ясни. Ами ако същият този човек от чисто чувство за дълг служи на някоя възвишена идея? И въпреки това се налага да предава хората, с които контактува? Тогава? Не, все трябва да има някаква граница на допустимо в тези дела, все трябва да съществува (дано!) някакъв душевен компас - категоричният императив на Кант, божествената искра на съвестта, вътрешно присъщото според Толстой чувство за добро и зло. Вече не мога да съдя за такива дела на едро, трябва да разгледам под лупа всеки един отделен случай. Но в едно се убедих - че тезата на победилата страна във войната, предопределила живота ни, Студената война, е, меко казано - неубедителна. 

            Моето минало е нещото, което ме докара тук, сега е време за С. Отиваме до развалините на старата ни столица. Не ми правят особено впечатление - основите са си основи, въображението трудно надгражда над тях. Още през 1792 г. Спиридон Габровски пише за преславските руини, че „сега едва се разпознават градските стени". Вярно, по времето на Йоан Екзарх градът е изглеждал по съвсем различен начин - с къщи  „украсени с камък и дърво и целите изписани", с мрамор и бронз, сребро и злато, и князът „в обсипана с бисери дреха", със златен меч и пурпурен пояс. Въобще не съм съгласен с „оригиналните" хипотези, представяни от напористи млади хуманитаристи като абсолютна истина, че това прословуто описание имало символичен характер, че се било имало предвид Божието царство и Синът Божи. Друга възглупава теза пък гласи, че градът си е бил най-обикновен и посредствен, но нашите хора били некултивирани, диви го кажи, и затова им се виждал толкова внушителен. Не, описанието най-вероятно си е реално, а не символично, както и „некултивираната" теза най-вероятно е странна смесица на бивша класова идеология с днешен народностен нихилизъм.

     Има реставриран голям портал, както се казва в надписа - Южната порта, и крепостна стена, стъпаловидно възлизаща на върха, но си личи, че не е истинска старина. Качваме се все пак горе, правим си няколко снимки и си тръгваме полека-лека. Малко по-нататък виждам пред работен фургон известен наш археолог, професор Овчаров, мисля, машини и работници. Цялото пространство на втората ни столица едва ли е кой знае колко по-голямо от футболно игрище. Преходна е наистина земната слава. И все пак успокояващо е да знаеш, че имаш нещо зад гърба си. Отпред - то си е ясно... Но има нещо, някаква пречка да се почувстваш приемник на тези хора, които са живели тук, които, както казва историята, са постигнали най-големия български възход. Дали от това, че има толкова малко материални останки, дали от прекалено професионалните, скучни и дребнаво-педантични писания на историци и археолози по въпроса, дали поради това, че нямаме сполучлив епос за тези времена - факт е, че няма какво да ме въодушеви, да ме накара да погледна по по-емоционален начин на тези славни развалини. Блазе му на Дядо Вазов. Как е можел да сгрява всичко с въображението си - „И кога нямаше кого да надвива, книги пишеше за да си почива...". Ако беше тук, какви ли чудни видения биха му се явили тук, пред царския дворец, където неговият Симеон пише книги за отмора.

          Поемаме към преславския център с намерение да седнем някъде и да се почерпим. По пътя обаче под влияние на видяното разговорът ни неизбежно поема по историческо русло и такъв ще се задържи чак докрая. И както става обикновено при непринудените разговори между близки хора, скача от въпрос на въпрос, връща се, криволичи, асотиативничи, а връзката между отделните му етапи е умопомрачително нелогична. Започва се естествено с величието на Симеонова България. Оттам аз подхващам нашумялата тема за произхода на прабългарите. С пък споделя извода си, че Василий Българоубиеца е бил хомосексуалист. Преминаваме към татарите и естествено към монголите. Кой знае накъде би ни отвела историческата нишка, ако не бяхме стигнали едно модерно заведение в центъра.

           С е настинал и дълго-дълго се колебае къде да седнем. Влизаме и излизаме поне пет-шест пъти и щателно и вещо обмисляме различни варианти. Вътре се оказва задушно, а и има голям телевизионен екран с неприятна модерна шумна музика, затова излизаме навън. Там пък духа вятър, а е и сенчесто, така че С хлътва отново вътре. Там оглеждаме дали няма да намерим все пак някое местенце без недостатъци, но няма. Пак вън и пак вътре, докато най-накрая се спираме на компромисен вариант - масата е навън, но е на закътано място и с толкова любимата на гуляйджиите шарена сянка. С сяда на слънцето, аз - на сянката. Откровено казано, цялата тази шетня ме учудва немалко, защото никога не съм наблюдавал у С такива грижи към здравето и въобще към нищо лично, а го познавам отдавна, но явно не само аз съм се променил.

           Поръчваме каквото имаме за поръчване и си продължаваме подхванатата тема. Тих, кротък и сладък моабет - това е едно от висшите удоволствия на този свят. Имаме разногласия, не е като да нямаме, но когато си с приятел, тези неща са на втори план. На първи е приятното чувство, че говориш с умен и близък човек, по интересни теми, без да чуеш и една баналност и надявайки се, че и ти не си изтърсил такава. С има планове и в историческата област, макар да не е историк. Смята да пише за Ивайло, с което доста ме учудва, защото с неговата рафинираност не си представям как се е  увлякъл по народния цар със също така народно „зелчарско" прозвище. Както и да е - не го е казал, не го е направил. Въобще не се съмнявам, че ще се получи задълбочен, изпипан отвсякъде текст. Блазе им на хората с творческа воля. 

           Когато бях войник, идването насам, в града, не ми доставяше особено удоволствие. Всъщност идвах заради градската баня, книжарницата, едно-две предпочитани заведения и библиотеката, която завлякох, да ме прощава. Ритъмът на живот тук тогава ми беше чужд, атмосферата различна, а хората - виж, за хората нямам никакви впечатления. Мъкнете се двама-трима души в съненото спокойствие на този град и всичко след второто-третото идване ви е отегчително познато. Говорите си помежду си, но и темите и възгледите ви също не ви впечатляват - малко сте, изолирани, затова отдавна се познавате из основи. Отбиете се в някоя кръчма не толкова от желание, колкото от липса на други възможности, и вечерта се прибирате по трикилометровия добре познат път. Не е много радостно и наистина създава впечатление за изгубено време. А преди и аз смятах така. Колко проклятия получава всяко едно поделение от своите срочнослужещи обитатели! Тази неприязненост по мое мнение бе реакция срещу казионността и бе застъпена основно в един неизследван дял от фолклора - войнишкия фолклор.

          При войнишкия фолклор, както при всеки фолклор, си важи правилото за странстващите сюжети. Една и съща песен сменя имената си и готово - приложима е за всякъде. В нашия случай: „Тежко, майко, се живее/ в преславския гесеем (на други места - естествено други имена, например „в бургаския батальон")/ тежко, майко, се живее,/ твоят син ще полудее". И после този бисер се повтаря - това е постоянният и най-популярен рефрен на песента - като крайните гласни се провлачват жално-милно.

           Гесеем (ГСМ) - гориво-смазочни материали. Поделението беше такова - един гигантски склад на гориво-смазочни материали. Аз пък бях специалист по технически средства ГСМ, завършил шестмесечна школа в Саранци, Софийско. Естествено нищо от заученото не ми влезе в работа, когато се завърнах, пък се учехме и с компютри. Помните ли нашите славни „Правец"? Но на думата си. Страшно забавно нещо е войнишкият фолклор, пък и ние горе-долу така го възприемахме, от дистанция, като нещо забавно, макар че се е случвало на някои „лирични" песни някои да се вживяват сериозно. Естествено в тези песни-изключения става въпрос за любов, и по-точно за любовта на войника. А останалите ... пази боже! Въобще не бих се учудил, ако текстовете на песните и съдържанието на устните разкази (в науката обикновено ги наричат фабулати) се пеят от и разказват от Дядо-Адамово време. Обаче това е хубавото на фолклора, че можеш да го осъвременяваш, обогатяваш, изчистваш, добавяш, нюансираш и въобще много неща можеш да правиш с него. Така или иначе той си връща по един-единствен, но категоричен начин - чрез забравата. Добавил си, хубаво. А оттам нататък други вече ще преценяват дали твоята намеса е сполучлива, или не. Ако да, печелиш, остава, ако не - отпада. Без никакво съмнение царицата на войнишките песни е прословутият червен дизел - „Щом на гарата пристигне дизелът червен/ ний на него ще напишем „Набор уволнен". Няма никакво значение, че дизелови локомотиви никой отдавна не е виждал, важното е Уволнението. На него се гледа, както евреите на Обетованата земя. Веднъж, спомням си, покрай оградата, около която тъжно плевяхме треволяка, мина стадо овце с овчарка. Всички се смушкахме - „Ей, вижте, цивилизация, цивилизация!". Цивилизацията е другият идеал във войнишкото словотворчество. Той до голяма степен се покрива с Уволнението. Впрочем за идеал е малко трудно да се говори, в класическия, романтическия смисъл на думата, защото и в най-лиричните моменти се вмъкват твърде нецензурни елементи, такива, които обикновено се предават с многоточие или да-да-да, освен ако не си войнстващо модернистичен автор и искаш да изпъкнеш с  разкрепостеното си творческо съзнание: „Когато ти цивилен бил си и да-да-да-да-да-да-да, аз сърбах, сърбах чая блажен, а ти кафе с коняк си пил..." и прочие подобни шедьоври. Но еротитиката се вмъква основно във фолклорната проза, докато в песента е по-скоро случаен, страничен детайл. Що разкази, легенди, сюжети, меморати съществуват на тая тема, толкова важна за затворените 20-годишни младежи, как жадно се слушат и предават, как разказвачът се кълне във всичко свято пред възхитените си слушатели, че всичко е чиста и свята истина... И по-важното е, че в тях има всичко. Почти винаги те са основният сюжет, много рядко - страничният. Като се започне от най-баналната, но може би най-автентична фабула за оня, който влязъл в казармата, след като получил тържествените уверения на приятелката си, че ще го чака, а само след месец-два получил писмо (обаждане, подарък, известие от страничен човек и какви ли не други варианти - фолклор!), че си е намерила (че са я видели, оженила, преспала, сгодила)  друг - лирично-баладична форма; мине се през меморатите за „дащната" мома от съседното село (чист еротизъм) и се стигне до едва ли не готическите елементи, пряко обвързани с текущия политически момент за, да кажем, момата, изпратена специално от своите фанатизирани едноверци в казармата, която след като жертва, така да се каже, своята моминска чест, отваря вратите в най-мрачна доба, вътре влизат въпросните фанатици, а на следващата сутрин намират отрязаните глави на всички войници в шкафа за автоматите.

           Впрочем някои от тези фабулати почиваха на напълно реални факти. Докато бях пред тъжния заключен портал, от който нататък почти нищо не можеше да се види, аз все пак си припомних цялото разположение в най-големи подробности, защото почти две години това място беше целият мой свят. Малко по-навътре се падаше една беседка, любимо място на всички, срочно- и свръхсрочнослужещи, особено привечер с прохладния и освежаващ горски вятър. Но тая беседка бе свидетел не само на  идилични разговори и тих смях в падащия сумрак, а и на много по-земни събития. Там, на солидната маса от петсантиметрови здрави дъски се е кълчотила и хвърляла гьобеци прословутата, да я наречем - Зийнеб, от съседното село. Мома с необикновено щедри телеса и щедър характер, от която любителите на подобни неща можеха да получат всичко. Тя беше нещо като вярно строево куче - наборите се сменят, тя остава. Съответно приказките за нея, макар и без обичайния еротичен плам и с твърде малко ентусиазъм, се предаваха от набор на набор. Но стига с грубата реалност, легендата е много по-изискана, дори и в доста грубоватата обвивка на войнишка лакърдия.

          Приключихме с поръчаното и станахме. Хвърлих поглед за последно към града и потеглих към Шумен. Пътят бе все така пуст, не особено интересен, но и аз, и С, като предвиждахме скорошната раздяла, съвсем искрено си казахме колко сме доволни от тази малка екскурзия. Разбира се, всеки по свои съображения. С от това, че се е откъснал от натовареното си ежедневие и е имал възможност да се посвети цял следобед на своята любима история, която познава задълбочено и професионално, и аз - за това, че съм се върнал към моята История.

           Нещо като епилог. Клонката, която С откъсна край оградата, още стои в колата ми. На нищо не прилича вече. Не съм сантиментален човек. Но не съм и немарливец, чистя редовно и изхвърлям излишното. А клонката стои върху жабката. Ако бях общителен и качвах повече хора в моята така наречена кола, сигурно поне половината биха попитали какво е това нещо и защо го държа. Аз обаче не съм общителен и си се возя сам. И напоследък все по-често питам самия себе си не е ли време да изхвърля тази клонка - не защото е увяхнала отдавна, прашна и невзрачна, а за да нямам основание да се обвиня в сантименталност. Ала ми се струва, че няма скоро да го направя. Така че да си стои спокойно.