Колко пъти съм го гледала този празен лист. Колко пъти го задрасках, колко като него прелетяха през стаята и се спряха по средата ù, защото да, не мога да уцеля кошчето. А силата всъщност би могла да изстреля мен самата нанякъде.
Но се научих да се опитвам и сега не мога по друг начин. И тези бели листове, които понякога намирам под леглото и ги чета с усмивка, пак ме връщат в началото. Там аз бях преследвачът. Преследвачите винаги успяват, освен във филмите. Даже и там напоследък, за по-реалистично.
Сега само бягам от спомени и тичам към нови такива с надежда, която умира в началото. Никога не съм била по-сигурна, че ще оцелея и че няма да открия изхода. Побиват ме тръпки от него.
Разрових се в прахта и там видях онзи човек, който не късаше листове и не вярваше, че ще спре. Цяла година се търся, но обичам да не се намирам. И отново не вярвам, че ще спра, защото още от десет годишна вървя през лабиринтите и само вярата, че има изход, ме е карала да продължавам. Никога не съм се будила намерена, никога не съм била и победител. Състезавам се, защото някои състезания се печелят, дори и да не се надявам на това.

Бягам и преследвам. И трия. Понякога.