ПРЕЗ МОЯ ПОГЛЕД
„ДАВАШ ЛИ, ДАВАШ, БАЛКАНДЖИ ЙОВО”
Слънцето висеше неподвижно на синьото, чак изцъклено небе. Жегата тежеше и насищаше маранята. Стадото се беше пръснало в края на поляната, близо до сенчестата прохлада на гората. Опрял гръб в дънера на столетника, Йово тревожно се ослушваше. Неспокоен бе тия дни - бяха тръгнали за данъка. Нямаше къща, която да не е пропищяла от набезите им. Не смееше да се отдалечава много от кошарите, че то Яна, каквато се разпука от година-две насам... Веднъж да минат, щеше да му олекне. Превали пладне, Йово изпъшка и се надигна. Взе гегата и извика проточено - стадото се размърда.
Какъв българин беше Йово - като канара. Стъпяше тежко, уверено, с изправена снага и гордо вдигната глава. Рунтавите вежди бяха като заслон над черните очи, с огнен поглед. Извитият мустак го правеше още по-личен и гиздав. Нямаше мома в околните махали, която да не свеждаше свенливо и с копнеж очи, кога я погледне. Не му трябваше още булка на Йово, беше се зарекъл: кога задо ...