За него казваха, че се е родил, за да търси. От момента, в който се роди, той започна своето търсене. Никога не спря да си задава въпроси и някак успяваше да намери отговорите им. Не се нуждаеше от някой, който да му казва: “Това е така!” или “Това не е така!”. Винаги намираше отговора някъде в себе си. Седеше с часове, потънал в дълбока концентрация, без да отваря очи, каквото и да се случеше. В тези часове, той се изключваше от заобикалящия го свят. Плуваше някъде дълбоко в своето същество и търсеше. Какво търсеше? - понякога дори и той не знаеше, но беше сигурен, че трябва да го намери в себе си. Често търсеше отговор на въпроса: “Какво търся?” .
Потънал в себе си, дори когато ходи по улицата, подминаваше и приятели те си, и ако не се сблъскваше с тях, едва ли щеше да ги забележи. В началото те му се сърдеха, но след време свикнаха с това му състояние и не му обръщаха внимание. Често ходеше в гората и за него хората казваха, че там се събира с горските животни, за да си общуват по някакви тайни за хората, въпроси. Други твърдяха, че сам той бил получовек-полуживотно. Трети го обявяваха за вещер, четвърти за гений или малоумник, според зависи от случката, за която говорят в момента. Каквото и да говореха за него обаче, никой не се страхуваше от дребния човечец. Той бе приятел на всички. Когато някой изпаднеше в нужда, той помагаше и винаги успяваше да помогне за какъвто и да било проблем. На ръст почти колкото дете, човечеца бе най-добрия приятел на всичките хлапета в селото. За тях този странник бе неизчерпаем извор на приказки. Историите му бяха различни. Понякога говореше за просяци, друг път за скитници, ловци, магьосници, крале, плъхове, дракони, риби; в някои случаи - за омагьосани принцеси или полухора-полузверове, превърнати в такива от зли вещици. Да се чуди човек, от къде му хрумват тези измислици. Когато някое дете му зададеше подобен въпрос, той отговаряше просто: “Не ги измислям аз, разказват ми ги.”; “Кой ти ги разказва”- обикновено бе следващия въпрос и странникът отговаряше с престорено зловещ глас: “Горските зверове!”. След това започваше поредната история за приказни създания. В децата намираше нещо чисто. Все още не бяха помрачени от злото, нямаха тайни мисли. Бяха съвсем искрени и естествени за разлика от възрастните. Обичаше природата. Тя също бе чиста и съвършена. Дори вълкът, който дебне сърната край близкия поток или орелът, който в този миг се спуска от небесата с боен вик и сграбчва непредпазливия заек. Днес бе решил да посвети цялото си време на гората. Слънцето още не бе изгряло, когато напусна селото и се отправи към планината. Ароматът на дървета и храсти го обля като музика – изпълваше цялото му същество. Влагата излъчваше някаква опияняваща свежест и го караше да забрави за всичко останало. Тук той нямаше име, нито спомени, нито притежаваше себе си. Бе се превърнал в едно нищо. Просто ходеше, изпълнен от нищото. Цялата гора бе неразделна част от него, а той - част от нея. Луната осветяваше пътя му, а звездите му се усмихваха весело. Някъде в далечината го викаше совата, а той отговаряше с песента на душата си. Вятърът бе музиката, а листата - развявани от него гласове. Хиляди звуци се сливаха в една мелодия и го издигаха в небесата. След като стигна мястото на срещата, той се приземи плавно на поляната. Музиката спря, а той се отблагодари на природата с един лек поклон. Запъти се към совата. Там бяха и всички останали горски животни и го очакваха да се присъедини към тях.
– Добро утро! – поздрави ги човекът.
– Добро да е! – отговориха му те.
– Как мина пътуването?
– Прекрасно! Обикновено предпочитам краката, но този път много щях да се забавя.
– Знаеш, че щяхме да те чакаме колкото е необходимо. Не можем да започнем без теб и въпреки, че е неотложно ние имаме търпение. – отговори совата.
– Точно защото е неотложно, реших да прибягна до някои от моите способности за бързо придвижване.
– Добре! Важното е, че си тук и можем да започнем...
– Е-е-ей! Чакайте ме де-е-е, къде без мен? – изцвърча запъхтяна, както винаги закъсняла, мишката.
– Ох! Ако трябва да те чакаме, ще умрем от глад. – отбеляза орелът и й се усмихна.
– Ха-ха! Много смешно, няма що! – озъби му се мишката.
– Стига! Тук сме да решаваме проблеми, не да се ядем! – прокънтя гласът на совата. След това се събраха и започнаха да обсъждат проблемите. Дълго време говориха за човека и отношението му към природата. Хората все повече навлизаха и унищожаваха горите. Избиваха горските обитатели безсмислено, ей така за удоволствието или заради хубавите трофеи. Все повече се отдалечаваха и отделяха от гората и нейните принципи и закони. Човекът имаше странната способност да унищожава всичко по пътя си, а животните не искаха да изгубят това, което притежават. Спокойствието, което имаха в гората. Заекът знаеше, че един ден, ако е непредпазлив ще стане храна за някой хищник, но никак не му се ставаше трофей. “Ние виждаме смисъл в това да умреш, давайки живот на другиго, но не виждаме смисъла в това да се превърнем в трофеи” - казваха животните. Едни от тях бяха враждебни и искаха да унищожат човека, други искаха да избягат, да напуснат тази гора и да се преместят другаде; трети все още се чудеха на чия страна да застанат, а четвърта група нямаше. Спориха цял ден какво трябва да се направи. Слънцето вече се канеше да заспи и съвсем бе оклюмало глава на запад. Примигна няколко пъти преди да заспи, хвърли им по един лъч за лека нощ и се зави през глава в пухкавите завивки на небесата. Едва ли щяха да завършат този спор скоро, особено след като не присъстваха всичките страни.
– Ще трябва да прекратим, безсмислено е! Ти – каза совата на човека – не можеш да говориш от името на хората. Ти си част от нас, а те не са! Ще трябва да говорим и с тях!
– Добре, ще видя какво мога да направя, а през това време вие внимавайте какво правите. Знам едно място, където мога да ви преместя, но не за дълго. То не е на този свят и няма да издържите там повече от една седмица. Има една пещера, която няма изход или вход просто една дупка в скалата. Така ще избегнем сблъсък между тамошните видове. Съгласни ли сте да ви преместя там за един ден?
– При условие, че ни върнеш!
– Естествено че ще ви върна!
– Съгласни сме. – отговориха след известно време спор.
Магьосникът започна да напява някакви слова, непознати за никого, освен за него. Енергията започна да се концентрира и от нейното насищане въздухът започна да пращи. Магът леко започна леко да вдига ръцете си и когато ги докосна над главата от небето се спусна лъч светлина. Бавно заслиза на спирала, мина през вдигнатите ръце и обгърна горските създания. След това се чу оглушителен пукот, сякаш гръм разцепи вековен дъб и те изчезнаха. Гората беше някак странно притихнала. Не се чуваха обичайните птичи песни, нямаше ги досадните насекоми, дори потокът като че ли бе замълчал. Някаква сянка се придвижваше с огромна скорост. Беше приведена и тичаше на четири крака. Мина на един метър от дърваря, без дори да бъде забелязана или чута. Спря за малко до потока, за да отпие вода, а луната освети черна пантера. Тя се огледа, отпи и продължи невероятния си бяг към селото. След като чу първия кучешки лай спря, бавно се изправи на крака и се превърна в не много висок човек. Слънцето вече бе изгряло и Той закрачи бавно към селото. Когато го забелязаха, децата си искаха тяхната приказка. Той спря. Първо бе решил да им откаже, но като погледна в очите им, сърце не му даде да го стори и затова започна да им разказва приказка за дивите животни и как решили да избягат от този свят. Остави я недовършена и им обеща, че следващият път ще им я доразкаже, след което продължи своя път към старейшината на селото. Почука на вратата. От там се показа една възрастна жена. След като го позна, тя го покани учтиво да влезне и се запъти да извика мъжа си.
– Добро утро, Рандолф! Какво те води насам? – попита старейшината.
– Добро утро, Один! – отговори почтително магът.
– Трябва спешно да съберем всичките старейшини на околните села и да поговорим на неотложна тема.
– И каква е неотложната тема?
– Темата е за горските животни.
– Хм, и какво за тях?
– Ами няма ги, няма и да се появят, освен ако не си променим отношението към тях.
– Това означава, че няма да имаме храна.
– Не, това означава, че няма да имаме нищо. Ние зависим от тях не само като от източник на храна, но и цялата природа зависи от тях. Те са сърцето на природата.
– Ох, знам това.
– Понякога забравям с кого говоря – отговори с усмивка Рандолф.
– Забелязал съм. Мене лесно ще ме убедиш, другите старейшини не чак толкова лесно, но не виждам как ще успееш да убедиш обикновените хората и ловците – тях най вече.
– Все ще измисля нещо, но старейшините трябва да са на моя страна.
– И как мислиш да ги привлечеш.
– Ами, ако не стане с думи, разполагам с един два трика, които могат да са ми от полза.
– Така да бъде! Ще пратя сина си да обиколи селата. Утре ще се съберем... Да имаш в предвид някое място?
– Хм... нека да е поляна в гората. Да не е много далеч от никое от селата...
– Интересен избор, имам нещо като за случая, намира се...
 След като уточниха къде ще се срещнат, старецът предложи на Рандолф да пият по чаша чай. Магът, разбира се, прие. Остатъка от деня прекараха във всякакви разговори на различни теми. И двамата изпитваха огромно удоволствие да говорят един с друг и бях стари, много добри приятели. Старейшините се бяха наредили в кръг по средата на поляната. На такива събори присъстваха единствено старейшини, всичките слуги, синове, придружители оставаха някъде далеч по пътя, от където са пристигнали. За първи път щеше да присъства и друг човек, не старейшина на някое село.На недалечен клон бе кацнала птица и си тананикаше нещо. Один вече се чудеше как да забаламоса още малко останалите старци, поне докато дойде Рандолф. Един от старейшините, най-младия, ако може така да се каже за петдесетгодишен човек, се изправи и ядосано каза: “Аз напускам, няма да чакам този странен човек, който очевидно няма да дойде!” Покрай него станаха и други от събралите се хора. В този миг гарванът излетя с пронизителен крясък и закръжи в кръг около сбора. Спусна се с плавна спирала и кацна в центъра между всички. Бавно започна да се уголемява - перата постепенно се превърнаха в плащ и накрая пред онемелите погледи на тълпата се появи нисък човек с кестенява коса, малка брада и високо чело. Това беше Рандолф.
– Добър ден, уважаеми!
– Добър да е! – отговори Один.
– Вещер! – извика някой.
– Няма да вярваме на вещери, мислех че това ще е сериозен сбор. Аз си тръгвам и да не сте ме потърсили за каквото и да било повече! – се закани същия припрян старец.
– Не съм вещер! Вещерите са гадни хора, биха те убили с отрова, аз не харесвам тези методи. Ако се наложи, ще те изпепеля очи в очи! – каза Рандолф, след което му се усмихна.
– Моля те остани, поне изслушай това, което имам да казвам, пък после си свободен да отидеш където пожелаеш.
– Ще те изслушам, но само толкова. Не искай нищо повече от мен.
– Ще видим... Така, да започвам с историята. На подобен събор преди два дни се събраха всичките животни... – разказа им за решението от събора и добави – Ако не промените отношението си към тях, те никога повече няма да се върнат и този свят ще загине. Това е, за което се събрахме. Сега знаете това, което трябва да знаете и трябва днес да вземете решение.
– Ами ние хубаво ще вземем решение, но не сме единствени. Има още хиляди села по тези земи, това не зависи само от нас.
– Ти не се притеснявай за другите села, остави това на мен. Сега трябва да решим за тази околност.
– Добре. То е ясно какво решение ще вземем. – намеси се Один – Въпросът е как да убедим и обикновените хора.
– Така ли? И какво решение ще вземем?
– Мълчи, дърт глупако! Не разбираш ли, че целият свят се крепи на гората и нейните създания. Ако ги няма тях, дори един от видовете да изчезне и светът е обречен на бавна, но сигурна смърт. Ние ще преживеем някак още година две, но не и по-дълго.
– И как пък ще стане това?
– Да и аз се чудя как ще живеем толкова дълго без тях! – сопна се Один на глупавият въпрос на младежа – Ти Робин, си същинско дете. Не знам кой ти е поверил цяло село. Какво мислите братя? Как да постъпим с животните? Ще си променим ли отношението към тях?
Отговорът беше единодушен. Рандолф си отдъхна, но после се сети че му остава да убеди още цял един свят и въздъхна тежко.
– Добре! Днес ще върна животните, а вие се постарайте никой от тях да не пострада безсмислено. Повече от това не можем да искаме, за сега. А, и още нещо – внимавайте как се отнасяте с дърветата, защото ако прекалите, ще настане истинска касапница и този път няма да падат само дървени трупи, но и човешки глави. Това не е заплаха, а предупреждение.
След тези думи той се изпари. Пещерата бе утихнала.
– Време е да се прибираме. – чу се глас предшестван от лек пукот.
– Убеди ли хората.
– За сега - да. Убедих техните водачи в околността, а те ще трябва да убедят своите съселяни. – Говориш на много странен език, но ще се доверя на думите ти.
– Добре, хайде да се прибираме.
Рандолф започна да реди същото заклинание, което бе направил и предния път - само след миг всички бяха на поляната. Слънцето току-що се бе скрило и оставяше впечатление, че не бе изминало повече от минута от предния път когато се бяха събрали на това място. Истината обаче беше, че бяха изминали два дни от тогава.
– Е, това беше. Надявам се утре да се усети промяната, ако ли не, ще ви преместя завинаги на някое място.
– А има ли такова място?
– Имам едно - две  предвид.
– Така да бъде, приятелю! – отговори совата и добави – До нови срещи, надявам се да са по-приятни.
– И аз се надявам на същото. Довиждане!