Приказка без край
Всичко в тази приказка се е случило отдавна. Толкова отдавна, че само един дядо в едно далечно село го е чувал. А той го е научил от неговия дядо. А неговият дядо го е научил от дядо си.
И този дядо в това далечно село живеел самичък. В една малка къщурка на края на селото точно в началото на гората. Гората била борова и зиме и лете поздравяла дядото със зелените си клони. Когато излизал навън, тя се разлюлявала, покланяла се дълбоко и сякаш искала нещо да каже на дядото.
Дядото се усмихвал, приближавал се към гората и отговарял тихичко:
- Благодаря ти за грижите и вниманието, мила горичке. Всеки ден ме усмихваш и правиш деня ми хубав. Обещавам скоро да ти се отблагодаря. Ще ти разкажа приказката, която съм научил от дядо ми. Но мога да я разкажа само веднъж. Вече съм стар и немощен и е възможно толкова да се уморя от дългото разказване, че да заспя дълъг сън и нивга да не се събудя. Затова чакам да се появи някой, на който да я предам за да продължат да я слушат хора ...