Приказка без край – Луната
-Аз съм най-неоправдания герой! За слънцето, вятъра, че даже и за гората толкова се говори... А за мен? – мърморела си луната.
Загърнала се по плътно с нежния си воал и продължила да крачи по небосклона.
-Мен даже рядко се спират да ме погледат... Особено през студените вечери! – тропнала с краче луната.
Макар че луната изглеждала усмихната, тя всъщност била доста тъжна. Може би защото се чувствала толкова самотна. Или пък защото никога не успявала да настигне слънцето. А толкова ù се искало да си побъбри с него.
Всъщност искало ù се е да си побъбри с който и да е. Единствената ù компания по тъмния ù път били облачетата. Малки, игриви прескачащи се облачета, които непрекъснато се смеели и си правели шеги с нея. Когато луната се правела, че не ги забелязва, те дърпали воала и и се криели зад нея. После се кискали дълго на сърдитото ù лице.
Макар че изглеждала сърдита, тя много им се радвала. Когато не я гледали, си позволявала да се усмихва.
Ще попиташ защо об ...