...Този път вълчият ход беше насочен към самите вълци. Мъжът носеше някаква тъмна  дреха, неопределима като цвят и форма, в която беше завил повече пушката отколкото себе си. Единствено качулката беше изцяло за него. Изпод нея проблясваха две очи, светещи сякаш със собствена светлина. Този мъж предугаждаше и сякаш чуваше къде падат дъждовните капки и успяваше да заобиколи повечето от тях. Баща му беше ловец, дядо му беше ловец, а самият той беше най-добрият ловец раждал се по тези земи. Можеше да настигне подплашена сърна и да събори ранена мечка с голи ръце, но никога не ловувашe, ако не беше абсолютно необходимо. А днес беше точно така! Използваше всичките си умения, за да не изгуби следата, да не сбърка  пътеката  към клисурата. И нищо не можеше да го отклони от тази следа, която щеше да спаси първородния му и единствен  син. Нямаше буря, която да го заслепи, нямаше дърво което да можеше да го препъне с протегнатия си корен, нямаше дивеч който да му избяга. И ако в клисурата имаше вълче ,той щеше да му вземе кожата,дори ако трябва сам да се справи с цялата глутница,дори ако трябва да даде живота си

,той беше решен да спаси този на малкото си момче.То значеше всичко за него,беше дало смисъл на живота му.Това малко дете даде тласък на желанието му да се бори с мъката по любимата жена,отишла си от този свят часове след като го дари с това прекрасно създание.това малко дете му даде силата да се събужда всяка сутрин,за да види тези две малки  светещи очи,две крехки ръчички да се обвият около шията му  и да чуе как малкото кръгло и усмихнато като слънце личице му казва:тате,обичам те!

Миналата есен го учеше да лови пъстърва на бързеите,когато внезапен порив на вятъра го събори във водата,но то не се уплаши за нищо на света.Не би се посрамил пред погледа на баща си,той беше" голям и силен мъж".Едва навършил 6години а беше по-силен и здрав от връстниците си,хубавец.Русите къдрици,които беше наследил от майка си игриво обрамчваха нежното му детско лице,на което светеха две прекрасни зелени очи,а волевата му брадичка говореше за  вътрешна сила ,но и за покой и хармония.Това го беше наследил от баща си.Тялото му беше едро,но силно и гъвкаво.Баща му се гордееше с него,всички го харесваха беше мил и благ по характер,винаги се притичваше готов да помогне.В гората рамо до рамо работеше с мъжете докато те събаряха големи дървета,рамо до рамо с жените събираше есенни плодове и пееше песни.Ах как пееше само,рядко даваше воля на гласа ,но когато го пуснеше,сякаш нямаше друг звук наоколо.По  детски звънлив гласът му се чуваше надалеч,а песните му бяха хубави,малко тъжни ,но истински идващи право от сърцето.Всички обичаха да го слушат.Пееше за нещата които обича:за селото,за полята,за малките агънца,за планината.Обичаше планината,обичаше и реката,в гората нямаше животно или птица ,чието име да не знае,а всяко едно от тях имаше място в песните му,всяка тревичка,всеки храст,всяко дърво.Най -често  пееше за онези, които пазеха гората,за господарите на планината.Пееше за вълците,за дълбоките им очи,лъскавата козина ,гладките им  лапи които не издаваха никакъв шум,за гордата осанка на вълка на скалата,посрещащ луната с жаловит вой.Вълкан обичаше вълците и те го обичаха.Няколко пъти се бяха срещали очи в очи на ливадата,и те не се криеха от него,не му обръщаха гръб.Душеха във въздуха и гледаха  в очите му,разбираха,че той не се страхува от тях.Харесваха дълбоките му очи,харесваха плавните му и безшумни движения в гората,присъщи на тях,тичаха заедно на ливадата ,а после го изпращаха до селото.Сега Вълкан беше болен,баща му се разкъсваше вътрешно за това ,което трябваше да бъде сторено,за да може синът ,единствената му  надежда ,че не е пропилял живота си да бъде излекуван.Спомни си как слабото изпито от болестта лице се разплака,молбата в очите му да не ходи в гората,но не можеше да позволи да  си отиде от него единственото,заради което живееше.Споменът за майка му,продължението на два живота...не можеше да позволи да угасне искрата,която озарява очите на единственото му дете.Знаеще за дружбата между  Вълкан и глутницата,много пъти бе вадил пушката заставайки нащрек ,да не би да долови някаква агресия,после весело гледаше как малкото му момче маха на вълците от оградата на селото и как те се обръщаха назад преди да влязат в гората.После Вълкан му разказваше как  са бягали по ливадата ,как  са му помогнали да прибере стадото без да наранят добитъка.Разказваше му за тъжните песни,които му пееха нощем при пълнолуние.Песни за луната ,за дивеча който са уловили,за малките си в пещерата,за тъгата по отминали времена.

Той се приведе още по-ниско,сякаш неестествено огромното му силно тяло се смаляваше от болката и страха...ами ако ръката му трепне и не се реши да дръпне спусъка...ето защо беше довел и другите с него.Не ,не трябваше да мисли за това,синът му имаше нужда от него.Вълкан обичаше вълците и те го обичаха,разплаканите очи все още горяха лицето му,погледът молещ да не причинява зло на другарите му.Трябваше...за негово добро е ...трябваше...

Бялата вълчица придърпа за врата едно от малките и започна да го ближе и да подрежда разрошената козина,нежно, с любов и грижа тя миеше своето дете,едно от трите.Гордееше с тях,рядко се случваше да се роди повече от едно, а тя имаше три,нещо съвсем необичайно.Макар да и беше трудно в началото и съветът да беше поискал да махне едното, за да могат другите две да растат здрави и силни,да станат добри ловци и да са в помощ на глутницата.Но тя не беше позволила.Зарастналата вече рана и напомняше за денят ,в който трябваше да защити децата си.Защити ги така ,както само една майка може да го стори,застана горда и силна и първият който помръдна с опашка беше наказан.Беше почти прехапала лапата на един от ловците на глутницата,който искаше да отмъкне едно от малките.Твърде малко и глупаво за да разбере какво се случва, то се бе затичало напред и се бе отделило от майка си.Сега точно него миеше вълчицата,беше и любимец.Едва не го бе изгубила в оня ден,когато се топяха последните снегове и първите кокичета вече пробиваха нагоре да предвещаят идването на пролетта,да пожелаят спокойна година на всички,да се порадват на следващите обитатели на гората,събуждайки дървета,храсти и треви за нов живот.Довършила тоалета на рожбите си Вълчицата легна на завет на изпъстрена с мъх канара,приближиха я и нетърпеливо зачакаха да им разкаже за момчето ,с което са тичали,за прекрасните му  очи,по-зелени от дъбовите листа през юни, по-дъбоки от вира в който се къпеха в горещините през август.За оня поглед,който те кара да свеждаш очи,за благият глас,който пее по-прекрасно и от славей.За тях това беше чудно,не е ли зеленото все едно,не са ли песните на- хубави на лунна светлина-та кой пее посред бял ден,и как така има очи които те правят смирен.Не разбираха всичко ,но обичаха да слушат за Вълкан,питаха кога ще го видят и после заспиваха сгушени едно в друго ,близо да майчиното тяло и сънуваха ,как бягат с това странно момче по поляните.