Веднъж един ангел бил пратен на земята, за да изпита колко добри са хората. Той отишъл в един град, където всеки бил забързан за някъде. Заснежените улици били препълнени с хора, а множество автомобили се движели навсякъде. Въздухът бил много мръсен и трудно се дишало. А човеците, които вървели насам-натам, не се поздравявали, дори не се поглеждали в очите. Всички държали в ръцете си мобилни телефони, които сякаш изпивали с невидима сила мозъците им. А светът около тях напълно губел значение.

Ангелът се превърнал в немощен старец, който бродил сам по улиците. Вървял бавно и неориентирано. Сблъсквал се с минувачи по улицата, гледайки ги с изгубен поглед. Но никой сякаш не го забелязвал. Отдръпвали се от него и продължавали по пътя си, без дори да го попитат дали не се е изгубил и дали има нужда от помощ. Това го натъжило. Мислел си, че всеки ще забележи беден възрастен мъж, който се е оказал далече от дома си и не може да се прибере сам. Но уви, сгрешил.

За това решил да се превърне в куче – хърбаво и гладно, с големи жални очи. Появил се отново на улицата, минавайки уплашен покрай краката на хората. Този път те го забелязвали. Но не по начина, по който ангелът се надявал. Хората го подритвали и го нагрубявали. Други с погнуса го заобикаляли. Но никой не се спирал, за да го погали и да му даде нещо за ядене. Очите на кучето потъвали в сълзи, но те не интересували минувачите, които продължавали да бързат за своите неотложни срещи и спешни задачи.

Накрая ангелът решил да даде още една възможност на хората да му покажат, че все още има живот в тях, че сърцата им туптят зад студените тела. Затова се превърнал в малко босоного момиченце с опърпани дрехи и мръсно лице. Отново се върнал на улицата и застанал на място, където минувачите можели да го забележат. Те го гледали с отвращение. Очите им се спирали върху него с погнуса, дори с ярост. Никой не се спирал, за да даде монета на детето или просто топъл шал, с който да се стопли в зимния ден. Подминавали го, а някои от тях подшушвали на спътниците си:

- Пак някакво циганче проси милостиня! Пази Боже от такава напаст!

Ангелът заплакал. Бил много натъжен от това, че никаква добрина не е останала у хората по земята. Всички се били превърнали в еднообразни и сиви същества, които са забравили що е любов, милосърдие, добрина. Човечността у тях била мъртва. За това ангелът не искал да прекарва нито миг повече сред хората. Върнал се на небето и отишъл в двореца на великите богове. Започнал да чука силно по портите, за да го пуснат да влезе при тях.

- Помощ! Моля ви, помогнете! На хората сърцата стоплете! - викал той през сълзи.

- Какво става там? - попитал го един от боговете. - Защо викаш толкова силно?

- Моля, помогнете. Хората на земята имат нужда от помощ. Някой трябва да стопли сърцата им, да ги превърне отново в добри същества, които се забелязват помежду си, които да си помагат и да се обичат. Без любов, без този плам в сърцето, те са като ходещи мъртъвци!

- Успокой се – казал му богът с изкривена усмивка. - Всички хора се раждат с този плам в сърцето. Но сами го убиват. Когато порастват, те не поддържат огнището на любовта в себе си и то утихва. А когато огънят в едно огнище угасне, домът става тъмен и студен.

- Но как да им помогнем?

- Те сами трябва да си помогнат. Трябва да съберат отново съчките, с които да запалят любовта помежду си, а с любовта, ще се родят отново добрината, състраданието, човечността.

- А дали ще го направят? - с угрижен глас попитал ангелът.

- Ще видим... Ще видим... - потупал го по рамото богът и се върнал в двореца.