Приказка за колелото

Казват, че животът е колело, което се върти. Един път сме на върха, после на долния край. Но надеждата ни крепи, че колелото все пак се върти и не след дълго отново ще сме на върха. И така е от раждането до смъртта.

Имало едно време един принц. Млад, красив и надменен. Баща му, старият цар мечтаел да види сина си задомен, за да му предаде спокоен царската корона. Но синът бил много своенравен и не харесвал нито една принцеса, нито една девойка от царството за своя съпруга.

Решил царят да организира пищно тържество по случай рождения ден на единствения си син и накарал да разгласят, че на празника са поканени всички млади момичета.

В навечерието на бала най-добрите шивачи били събрани, за да ушият най-прекрасните одежди за младия принц. Със своите капризи той изморявал всички около себе си.

Най-накрая всичко било подготвено по най-добрия начин.

Приготовления имало и в почти всяка къща, в която имало момиче за женене. Дори в най-бедната къща – тази на Бети, последните пари за храна били дадени за парче плат, от които майка ù ушила прелестна рокля. Пари за обувки нямало, но майката извадила от скрина своите сватбени обувки. Така пременена, Бети можела да отиде в двореца.

Предстоящият бал приповдигнал настроението на всички. Във всяка къща се кроели планове за бъдещето. Това било най-вълнуващото събитие в живота на хората от години.

Разговорите в хлебарницата или на улицата били само за бала. В празничния ден почти всички хора се стекли пред двореца, изпращайки своите момичета. Там били и тези, които нямали деца за женене, просто да погледат.

Богатите момичета пристигали с карети, по-бедните – пеша, а Бети била насила доведена. Тя се срамувала да се покаже пред принца, свикнал на разкош, в своята нова, но простичка рокля. Влязла плахо в двореца и застанала в ъгъла до завеса, зад която била вратата водеща към градината и тя лесно можела да избяга. За първи път  пристъпвала прага на царския палат. Притеснена, Бети стояла като вкаменена и само с очи поглъщала красотата и великолепието на царския дом.

Засвирили фанфари и известили появата на принца. Той бавно и гордо заслизал по стълбите от втория етаж. Дрехите били като изваяни по него, подчертавайки стройната му фигура. Плащът, прикрепен на раменете му величествено се стелел след него. Всички очи били приковани в младежа. Шумолене на копринени рокли, тежки въздишки, охкане и ахкане, пригласяли на музиката. Когато принцът слезнал долу в салона, царят тържествено обявил бала за открит.

Засвирила нежна музика, започнали танците. Принцът седял до баща си и оглеждал множеството гости. Царят изпитателно гледал лицето на сина си. То било каменно.

- Усмихни се, весели се, днес е твоят рожден ден! Огледай се, може да ти хареса някое момиче.

- Може – отговорил синът и точно в този момент погледът му се спрял на едно момиче, което стояло само в ъгъла на балната зала. Съвсем обикновено момиче, но може би и то скучаело като него. – помислил си той. И сякаш на инат на баща си, който на всяка цена искал да го ожени, казал:

- Какво ще кажеш за момичето до завесата?

- Хубава е, само че, доколкото разбирам не е принцеса.

- Първия танц ще танцувам с нея.

Принцът станал и се отправил към Бети. Тя била загледана в танцуващите двойки и съвсем не забелязала появата на принца.

- Може ли да Ви поканя на танц?

Без да поглежда Бети отговорила:

- О, благодаря Ви, но може би по-късно! – и когато извърнала лице към любезния кавалер, онемяла от изненада. Срещу нея стоял самият принц. Пребледняла, после се изчервила и дълбоко се поклонила.

- Винаги на Вашите услуги!

Започнали шушукания, които ù се сторило, че заглушават дори музиката. Бети била доста объркана. Принцът ù подал ръка, завел я в центъра на залата и те започнали да танцуват. През цялото време тя се молила само да не се препъне. Принцът умело я водел и чак когато музиката заглъхнала, тя чула бурните аплодисменти. Видяла царя изправен и усмихнат и чак тогава се почувствала щастлива, че всичко минало благополучно. След танца принцът я извел в градината. Питал я как се казва, откъде е, а тя отговаряла тихо и кротко, страхувайки се нещо да не сбърка.

- Значи не си принцеса?

- Не съм, Ваше Височество.

- Колко жалко, а сте толкова хубава! Пожелавам Ви приятна вечер – казал принцът и влязъл в двореца.

Бети останала сама. Не можела да повярва, че това се случвало с нея. Постояла малко и тъй като не се осмелявала да влезе сама вътре, си тръгнала. Принцът се отправил към баща си и му казал:

- Това беше най-хубавото момиче, но то не е от нашето потекло. Така че не мога да се оженя за нея. Никоя друга не ми хареса. С това смятам въпроса за скорошната ми женитба за приключен. Мисля, че ми е рано за женене. Може би на следващия бал…

- Но, сине, не бързай с отговора си. Нека поговорим за това момиче.

- Сам си ми казвал, че е редно царе да се сродяват с царе, плебеи с плебеи.

Балът продължил до късно, но царят останал замислен и тъжен до сутринта.

Животът на Бети се променил от този ден. Едни момичета ù завиждали за танца с принца, други ù се подигравали, че може да е танцувала с него, но никога няма да стане негова жена, защото е много бедна и такава ще си остане цял живот. Тя често си поплаквала в скута на баба си, добра жена, но вече стара и много болна.

Един ден бабата повикала всички при себе си и се обърнала към сина си с думите:

- Сине, аз вече съм много стара и скоро ще настъпи моят край, затова искам нещо да ви разкажа. Ние с татко ти бяхме много богати, живеехме в дворец. Но една нощ се разрази страшна буря. Светкавици пронизваха небето, гръмотевиците отекваха в нощната тишина. Беше зловеща нощ. Бяхме сковани от страх, но лошото предстоеше. Една светкавица разцепила стар дънер и го запалила… Не след дълго цялата гора беше погълната от пламъците. Пожарът стигна и до първите къщички. Хората пищяха. Събираха кой каквото може и бягаха. Огънят стигна и до нашия дом. Баща ти взе едно гърне с жълтици и ме изведе навън. Всичко изгоря до основи и всеки тръгна да си търси място под слънцето по широкия свят. Тръгнахме и ние. Вървяхме дълго и намерихме тук подслон. Това беше стара изоставена къщурка. Баща ти я постегна. После построихме малка барачка, сегашната ни лятна кухня, която вече се руши. Под нея татко ти зарови гърнето, за да има за теб. Ти се роди тук в тази къща. После също в нея се поболя баща ти и умря.

- Защо не си разказала всичко това по-рано?

- Защото се страхувах. Има поверие, че преди да се изрови имане, трябва да се изгори дърво на това място. Пепелта се оставя да престои цяла нощ. На сутринта, каквито стъпки се открият в пепелта, такава смърт ще има. Ако са човешки, ще умре човек, ако са на птица, ще умре птица. Аз исках само вие да сте живи и здрави и нищо друго. Макар и бедно, живяхме мирно и сговорно. Сега, когато бараката е порутена и ти си решил да я събориш, за да пооправиш къщата, запали огън и ако имате късмет…

Всички били онемели от чутото.

На другия ден синът направил така, както му заръчала майка му. Съборил старите, изгнили греди. Събрал, каквото може да се ползва и точно там, където било мазето запалил вечерта огън. А на сутринта пристъпили плахо, за да видят има ли стъпки в пепелта и какви. Въздъхнали с облекчение като видели не човешки стъпки, а кучешки лапи, отпечатани върху угарта. Сигурно старото улично куче е обикаляло в търсене на храна.

- Щом не са човешки стъпки, копай! – казала майката на сина си и му подала лопата.

Доста се наложило да се поизпоти, докато лопатата се ударила в нещо твърдо. Навел се той, разровил пръстта с ръце и видял… камък. Захвърлил го и продължил да копае. Още веднъж сърцето му трепнало, но този път не напразно. В краката му лежало заровеното от неговия баща гърне. С треперещи ръце той го вдигнал. Махнал полепналата пръст и отворил капака. Догоре било пълно със златни жълтици. Не вярвали на очите си. Това означавало край на мизерията. Вечерта уморени и щастливи те седяли около масата, отрупана с какво ли не. Голяма пита, печено месо, кана вино, плодове…

- Но, бабо, защо си мълчала? Значи аз съм от богат род? Значи не съм…

- Така е, моето момиче, но животът е пълен с превратности. Затова трябва да се научим да се радваме на всеки миг. Да благодарим за това, което имаме, а не да се оплакваме от съдбата си. Аз имах богатство, съпруг, но нямах вас. Загубих богатството и съпруга си, но с бедността дойде моят син. Аз бях толкова щастлива, че го имам, че дори за миг не съм си помисляла, че може да се сравни богатството ми с детския смях. После синът ми доведе снаха. Аз нямах дъщеря, но я почувствах като мое дете. Трудностите деляхме на три и така те ставаха по-поносими. После се роди ти, скъпа моя Бети и моето сърце отново се изпълни с радост. Никоя жълтичка не можеше да замени звънкия ти смях. Сега мога спокойно да си отида от този свят, знаейки че ще сте щастливи вие, скъпи мои деца.

- Бабо, рано е още! Ти имаш толкова неща да ми разказваш.

- Да, наистина има много да ти разказвам за колелото на живота например. Сега, когато си построим голяма къща, когато те облечем в най-скъпите и хубави дрехи… Когато отново отидеш на бала в двореца, какво ли ще каже принцът?

Изведнъж тишината навън била разкъсана от викове:

- Пожар, пожар! Дворецът гори!