Силуетите на настръхналите дървета са сгърчени от страх и омраза.
Надничам към тях от уютния пашкул на детството си, което незнайно как се завърна тази вечер.
Всъщност, моите вечери са като бална зала, която всяка вечер се пълни. Никога не пиша покани, но всеки път е толкова пълно, че игла да хвърлиш, няма да падне на пода.
Това е най-странната бална зала на света.
В нея няма драперии и ламперии, мраморни подове, балюстри и канделабри от злато, няма кристални чаши и изискани напитки, но винаги е пълна, защото е вълшебна - превръща се в това, което си пожелаят гостите, а самите гости не са нищо друго, освен моите спомени.
Пашкулът на детството ми е като сапунен мехур, обагрен от цветовете на дъгата.
Седя вътре и с любопитство съзерцавам острите и грозни клони, които хищно се протягат към мен.
Не ме е страх, защото зная, че няма да стигнат до мен - крехкият наглед сапунен мехур е по-твърд и от базалт и не пропуска нищо.
Как успяват да се съчетаят тези два свята, по дяволите?!
Как успявам ...