ПРИКАЗКА ЗА САМОДИВСКОТО ДЕТЕ ДАРЕНА
И НЕЙНИЯ КОН ГОРДЕЛИВЕЦА
Всички момичета обичат приказки за феи, особено за фея кръстница- вълшебница, която изведнъж те облича като принцеса или ти подарява златна каляска. Но в нашата страна феите се наричат самодиви, те също са много красиви, своенравни и вършат чудеса. Понякога се омъжват за обикновени мъже и раждат деца - дъщери, защото самодивите могат да дарят живот само на момичета. Има случаи да се роди и момче, но обикновено то не живее дълго, защото има едно старо проклятие, което казва, че ако самодива роди син на земен мъж, то той ще израсне много силен и ще убие баща си. Така че, ако все пак се случи да се роди мъжка рожба, самодивата я оставя до корените на един омагьосан стар дъб в дебрите на Странджа планина и една стара вещица отнася детето в Долната земя, където проклятието няма сила.
Дара-Дар-Дарена е самодивско дете, наречена е на двамата си родители. Майка й , Дара, е самодива и преди няколко годни се влюбила силно в един красив и силен мъж, който имал много ниви наоколо. Всеки ден той обикалял на кон земите си и наглеждал работниците, любувал се на тежките зрели жита, на златоглавите слънчогледи, на отрупаните с плод овошки и на кехлибарените и рубинени гроздове. Един ден навлязъл в гъстата гора , спрял до едно кладенче и се огледал в него преди да се напие с вода. Но не видял своето отражение, а образа на чудна девойка. Обърнал се, но тя била точно зад него , завъртял се, но тя пак се скрила. Защото, ако земен мъж види самодива, тя трябва да го удави в кладенчето, иначе ще се влюби в него и трябва да му стане жена!
Така си играли на котка и мишка доста време, но мъжът се оказал по-ловък, хванал самодивата и я накарал да го погледне в очите. Излишно е да ви казвам, че той се наричал Дар, а тя Дара, че се влюбили и оженили. Така се родила свидната им рожба Дара- Дар –Дарена.
За младата си красива жена и любимата си щерка Дар построил голяма къща, същински палат, и я оградил с високи стени, зад тях имало голяма китна градина с пъстри цветя, конюшня с бързи коне, а едри каракачански кучета пазели имота му заедно с верни стражи. Но едно му тежало много: искал да има син, а Дара и дума не давала да се издума. Тя не му казвала причината, защото не бивало да издава тайната на проклятието, ако го сторела, то щяло да се стовари и върху нея самата. Да, правилно разбрахте, можела да бъде убита от дъщеря си.
И така, те продължавали да се карат, а малката Дарена тъжно ронела сълзи. Тя си мислела, че баща й не я обича, затова иска да има син. Един ден Дара издебнала мъжа си когато отишъл на не ви, взела дъщеря си и избягала при другите самодиви в гората. Там сестрите й се заели да направят от малкото момиченце истинска своя дружка. Люлеели го в люлка от бръшлян , къпели го в росата, давали му да пие мляко от сърна в малка сребърна чашка, вплитали в косата му самодивско цвете, а дрехата му била изтъкана от сребърни паяжини.
Но да не мислите, че Дар се примирил със загубата на дъщеря си? Не, това в никакъв случай не можело да стане! Едва сега той разбрал каква грешка е направил и колко много обича малката си красавица. Дни и нощи дебнел край кладенчето и чакал да се появи. Понякога я виждал как си играе с малкото сърне, от чиято майка пила мляко, то й станало малко братче, нали не можела да има друго. Веднъж, когато се гонели с него, едно слънчево зайче слязло от небето и хукнало по тревата, а Дарена тръгнала след него. И тогава татко й я хванал и отнесъл в имението си. Удвоил стражите, купил още каракачански кучета и така мислел да опази момичето да не се върне при майка си.
Един ден Дарена отишла в конюшнята при любимия си кон, един млад жребец, черен като нощта и все още необуздан и своенравен, казвали му Горделивеца заради гордо вдигнатата му глава и лъскавата черна грива. Носела му палачинка с мед, която той много обичал. Когато я изял, той коленичил, сякаш подканял малкото момиче да се качи на гърба му, което то и сторило. Хванала се Дарена здраво за гривата му, а той изкъртил преградите, препуснал по двора, стражите го видели и се развикали:
„Дръжте го, ще убие госпожицата тоя звяр!“
Но Горделивецът се засилил и прескочил високата стена, препуснал по широкото поле, а на гърба му Дара-Дар-Дарена се смеела с глас и викала:
„По- бързо, по-бързо, отведи ме да видя мама, конче!“
Но когато отишли в гората, не намерили никого, само снегът валял тихо и кротко покривал сухите листа и дърветата с бялата си дантела. Забравих да ви кажа, че през зимата самодивите се крият в Подземния си град,който се намира вътре в хълмовете, под горите и каменните чукари.
През това време Дар беснеел от яд и гневът му бил ужасяващ. Навързал стражите с дебели въжета и се чудел как да ги накаже. Смятал, че конят е убил детето и никога повече няма да го види.
„Хайде да се върнем, звездичке, казал Горделивеца, а малката веднага го разбрала, тук ще замръзнеш от студ! Напролет пак ще дойдем и непременно ще намерим майка ти!“
„Обещаваш ли? Наистина ли ми обещаваш, мило вихрогонче? Ще ти нося палачинки с мед всеки ден, само не забравяй, че си ми обещал!“
Момиченцето едва говорело, вече зъбите му тракали от студ, защото я нямало майка й да топли с целувки лицето и ръчичките й, нито пък баща й бил тук да я приюти в топлите си прегръдки.
А в имението стражите с ужас чакали какво наказание ще им наложи господарят им. Изведнъж се чул тропот на копита, идващ отдалеч, черна хала прелетяла през стената и Горделивецът изцвилил и се вдигнал на задните си крака, а на гърба му, хваната за разкошната му дълга грива, весело се смеела Дара-Дар-Дарена. Махнала с ръчичка и въжетата паднали от виновните стражи. Превърнали се в дълги плитки и всички мъже, дори и плешивите, вече имали дълги сплетени коси.
Горделивецът коленичил и малкото момиче слязло от гърба му право в прегръдките на баща си. А той изведнъж засиял и също се засмял. Така всички разбрали, че Дарена е вече истинска самодива и може да прави чудеса.
„Много те обичам, татко! Как можа да си помислиш, че няма да се върна!“
„ И аз те обичам, звездичке! Хайде да влизаме вътре, студено е!“
„ Чакай малко!“, казала Дарена и отишла при коня. “Тебе също много те обичам, вихрогонче!“
И целунала челото на коня. Там, където се допрели устните й, се появила една бяла звезда и оттогава вече не наричали коня Горделивеца, а Звездочелия.
Прибрала се в топлата бащина къща малката Дарена и зачакала с нетърпение пролетта за да се срещне с майка си и да я помоли да се върне при нея...
© Neli Kaneva Всички права запазени