Имало едно време една самотна принцеса. От другите принцеси я отличавало това, че нямала балгородно семейство и че баща и никога не би дал половината си царство, ако някой пожелаеше ръката й - просто защото го нямал. Принцесата той затвори във висока кула. Никога не й беше забранявал да излиза оттам, но винаги я заплашваше, че ако излезе и заобича някого повече от него, ще се разгневи и няма да я обича вече. И въпреки многото други кули околко нейната, принцесата не смееше да погледне навън, за да не ядоса или нарани царя. Царицата пък никога не била говорила с дъщеря си, защото смятала, че няма нужда от подкрепа, а била достатъчно разумна, за да се справи с всичко.
Скоро след като била затворена в кулата принцесата спряла да чувства. Вече не помнеше кога беше плакала за последно, а и усмивките и ставаха все по-редки. За нея светът сякаш се беше свил до кулата и малкото прозорче, през което можеше винаги да погледне, но не го правеше - беше изгубила интерес и към това. Беше я страх да ...