Имало едно време едно Време, което не се познавало добре и не знаело какво е възраст, защото възрастта била само измислената приказка, с която го приспивала Вечността. То било много щастливо… Това Време никога не ставало навреме, защото за никъде не бързало и му било топло и хубаво под юргана на Спомена.
Обичало след като стане и измие очите на Желанията си в извора на Радостта, да се разхожда в градината на Мечтите и да си откъсва най-сочните им плодове, въпреки че не разбирало кои са зрели и кои зелени, кои са сладки и кои горчиви, само знаело че най-хубавите са тези, които му се усмихвали.
Но един ден Времето станало навреме, събудено от силната буря на една Истина. То не знаело, че наистина е Истина. Само знаело, че тази буря не е Лъжа, защото го боляло от нея. Тя събаряла красивите мечти в градината и разкъсвала топлия юрган на Спомена.
Дошла нечакано една чакана Илюзия и му обещала, че може да го спаси от Бурята, ако обещае, че ще й изпълни едно желание и ще приеме един недаряван ...