Съмна се. Слънцето, сънено още – рошаво, зачервено и босоного, изскочи иззад Бели рид и хукна нагоре по заснежения баир. И понеже не се беше добре разбудило, не гледаше къде стъпва – дали по белия, пухкав сняг, навалял за кратко през нощта, или по също толкова белите, остри камъни на траса*, дето стърчаха като ребра по стръмното и сегиз-тогиз го удряха злобно през краката. Ама то, инат – търчи към върха презглава и оставя рехави алени дири по склона – облаците гони! Едно разперушинено дребосъче облаче, кипро и беличко, се запряло насами най-високата чука, стои там и не мърда. И сякаш му се присмива!
Върви Слънчо нагоре и му се кани! Ама колкото повече се изкачва, толкова се смалява и той – огненият небесен планинар. Изсветля аленото му лице, пожълтя като зряла дюля и когато стана колкото пендара, стигна най-сетне върха и прогони облачето.
Пекна надлъж и нашир, разтопи се от драгост дневното светило. Ама снегът по Бели рид не му се дава! Стои си там – дебел, непоклатим! Само далече долу ...