Ирея  живееше с майка си в едно малко планинско градче, всички познаваха нейния приключенски дух и прословути идеи. Тя носеше със себе си толкова големи въпроси, че всеки път щом виждаше възрастен човек, се възползваше от момента да ги зададе. Често се опитваше чрез въпросите си да се измъкне от различни ситуации или да спечели нещо ценно. Ирея имаше права светла коса, дълга до раменете, обичаше да носи цветни дрехи, а обувките си често избираше в различен цвят – всички около нея бяха свикнали с това. Луничките на лицето ù подсказваха за нейния игрив и причудлив характер, а любимото ù занимание бе да играе навън с приятелите си. Когато игрите им доскучаваха, тя веднага измисляше нови и веселието сред децата продължаваше да кипи. Тя бе препълнена с нови идеи за игри и забавления, които се харесваха на всички, благодарение на тези идеи веселието на улицата никога не залязваше.

Един ден, след като се прибра вкъщи, тя видя майка си да държи отворено писмо и да плаче, Ирея обезпокоена я разпита и разбра, че леля ù, която живее в съседния град е болна и има нужда от помощ. Майка ù с нежен и спокоен глас ù обясни, че ще я остави за два дни сама, защото трябва да посети болната си сестра. Ирея притежаваше смело сърце и това, че ще се справя с живота сама за няколко дни бе единствено предизвикателство за нея. Вечерта, преди да заспи, тя помоли своите ангели хранители да помогнат с лечението, от което се нуждае леля ù. На следващата сутрин  изпращаше майка си, която не спираше да повтаря напътствията и вече запланувания график на Ингрит:

-      В хладилника е повечето храна, не оставяй паничката на Алфред празна, знаеш, че обича да си похапва през нощта.

Домашният им любимец се казваше така, една възрастна котка, за която животът бе храна и сън, а ловът на мишки и бързите движения само спомен от младите години като котарак.

-      Да полееш цветята, ако е много горещо следобед и не забравяй да си лягаш рано, за да се наспиваш добре.

И така за първи път Ирея усети едно ново чувство за свобода и отговорност, разбираше, че е голяма, че е голяма дори колкото самия живот и че смелостта, която притежава сърцето ù е достатъчна сега. Беше доста рано и всички деца все още спяха по домовете си затова тя реши да вземе приключенската си раница и да тръгне на път към близката гора. Когато нямаше какво да прави, събирането на шишарки и паднали връхчета от клони беше любимото ù занимание. Понякога раницата ù се напълваше и с шарени речни камъни, които после трудно домъкваше вкъщи заради тежестта им. Този ден беше различен, защото тя толкова се увлече по събирането на различни неща и сменянето на горските тесни пътечки, че забрави по кой път да се върне. Когато видя, че се е загубила в непознатата гора, осъзна колко важно е да съобщава преди това на някой къде отива. В раницата си бе пъхнала и своя котарак, за да не мързелува сам вкъщи, когато го пусна навън, той измяука така, сякаш се досещаше какво се е случило и само наблюдаваше огромните светли дървета, които го обграждаха отвсякъде.

-      Ех, Алфред, как ще намерим пътя към дома? - Попита, с надежда той да отговори.

Ирея се облегна на едно голямо дърво, сложи длани на лицето си и заплака. Тя избърса сълзите си с ръце, но една сълза се стече по лицето ù с лунички и падна на земята. Попивайки в почвата тази сълза достигна дълбоко до корените на дървото и се разтвори в тях.  С прехълцвания тя отново започна да говори на своя котарак, когато изведнъж чу някой  тихичко да се прокашля.

-      Какво е това?  - Обадило се голямото дърво зад нея.

Ирея изненадана подскочи и се обърна.

-      Но ти говориш? – попитала тя.

-      Ако искаш да знаеш, и интелигентно дори. – отговорило дървото. - Но не знам защо толкова хубаво и смело момиче плаче в тези чудни пъстри гори.

-      Загубихме се заедно с моя котарак и не знаем пътя към града, а горските пътечки са толкова много.

Дървото с мъдри и спокойни думи ù обеща, че ще и помогне. То ù обясни, че ще изпрати вест на цялата гора чрез своите корени, които му служат като телефонна централа. След като направи това той ù разясни подробностите.

-      Върви по пътечката пред теб и когато стигнеш до онова по-светлото дърво, виж към къде сочи зеленият мъх, полепнал по него, така ще стигнеш до следващото дърво, което ще ти проговори с нови съвети и посоки. Не се тревожи, мило дете, ти си в безопасност и цялата гора ще ти помогне да се прибереш.

Тя му благодари от сърце и тръгна в същата посока, когато стигна до другото дърво, то също проговори но с изненадан глас:

-      Да, разбрах, да всичко знам, а сега ще трябва да си преместя мъха, за да ти показвам правилната посока, да  знам, ясно ми е вече. А как хубаво си почивах огрян от тези топли слънчеви лъчи.

-      Но, господин дърво, ще ми помогнете ли да намеря пътя? - Попитала Ирея

-      Аз не разбирам – продължи изненаданото дърво. - Когато те видях там в далечината да говориш с нашия учител – голямото дърво, си мислех, че ти си тази, нашата спасителка, за която цялата гора говори от години. Ти ли си това?

Ирея все по-озадачена слушаше обърканите думи на светлото дърво и наблюдаваше как зеленият мъх се мести, за да покаже пътя към дома ù. Тя бе заинтригувана от казаното и се върна назад, за да попита учителя на дърветата за спасителката на гората и дали наистина тя съществува. След като му зададе всички нови въпроси, той отговори:

-      Преди много години, когато съм бил едва дете, някой тайно през нощта построил върху клоните ми дървена колибка. Тя била малка, но толкова красива и причудлива, че привлякла вниманието на околните дървета и на прелитащите птици, които често обичали да се настаняват в нея.  Разнесло се слух и в далечни гори и земи, когато един ден станало ясно, че това била къщата, която след много години ще посрещне своята пазителка на горите. Тази вест дошла от мъдрия корен, който живеел на много далечно място и знаел отговорите на всички въпроси за Света.

Ирея не спираше да слуша интересната история и започна да се оглежда все по-нависоко в дървото, за да се опита да види нещо необичайно в гъстите клони с многобройни листа.  А дървото продължило своя разказ:

-      Заедно с моето порастване, растяла и дървената къща, сега тя е горе скрита в листата и клоните, а един ден, надяваме се, ще разберем дали наистина има заплаха за цялата гора и по-важното, дали наистина ще посрещне тази къща предсказаната спасителка.

Сърчицето на Ирея се разтуптя и поиска да знае още и още за тази къща, нейните идеи как изглежда тя, сякаш вече заместили мислите за страх, сега искаше да я види отблизо, а в очите ù блестяха хиляди любопитни искри и нови въпроси.

-      Ще ми помогнеш ли да се кача, за да я видя? – попита направо тя.

Дървото се съгласи и по него започнаха бързо да растат големи гъби, образуващи удобни стъпала нагоре към върха. Ирея прибра Алфред в раницата си и се хвана за първите здрави и силни гъби. Сякаш се изкачваше вече час, а къщичката все още не се виждаше. Спираше, за да се огледа отвъд хоризонта и да отпочине, след това продължаваше изкачването. Точно когато започна да губи надежда, стигна красивата дървена къща, която не беше никак малка. Оградена от клони и зелени листа, тя изглеждаше умело скрита и причудливо мистериозна. Ирея се чувстваше толкова уморена от цялото това катерене, че първото нещо, което направи, бе да влезне в нея и да легне на пода върху меките листа, които образуваха за нея цветен килим.

Неусетно как тя заспа, а Алфред, след като се престраши, излезе от раницата и отправи поглед към необятните нови хоризонти.  Изпрати красивия залез и наблюдава появата на многобройните звезди на небето. Ярката светлина на луната навлезе в къщата и се отразяваше в очите на Алфред цялостна и пълна, успокоен от нея, той бавно се настани до стопанката си и заспа доволен. Тишината и спокойствието, които обгърнаха тези мигове, дадоха дълбок сън и на двамата.

На сутринта се събудиха от непознат глас, който пееше.

-      Колко  е красив денят за будните очи, я кой още спи, я кой още спи…

Това беше песен в рима, която се повтаряше отново и отново, Ирея се надвеси внимателно, за да се огледа, а пред нея се виждаше цялата величествена гора, далечните земи и планини. Вдигна глава и на покрива на къщата видя сив бухал, който пееше малко смешно, но пък с красиви рими.

-      Добре дошла, красива госпожице, в гората на чудесата, не забравяй ти и възхвалявай красотата, цяла нощ мълва се носи, че си тук сред нас, искаш ли да полетиш и да спасиш гората в този час? Аз съм Бухалът всезнайко и съм тук, за да ти помагам, за мен понякога говорят, че пеейки, леко се излагам, но са точни думите ми и ти ги чувай, я сега из таз къщурка ти се разтършувай. Ще откриеш в нея три предмета странни, вземи ги тях, а след това се подготви за хоризонти нови и безкрайни. Късмет, спасителко на горите, отивам да избера другаря облак, който ще е с теб във висините.

Без да успее да каже и дума Ирея наблюдаваше бухала, който се отправи към далечните облаци, започна да търси странните предмети, но забеляза Алфред да драска върху една от дъските на пода, разбра, че трябва да я извади и когато го направи, там откри прашна кутия.

-      Благодаря ти, мой любим котарак, каза тя и прегърна своя верен приятел.

В кутията намери стъклено бурканче, направено от разноцветни парченца стъкло, наметало, приличащо на дъждобран и големи зелени рамки за очила. Тя се огледа за стъклата на тези очила, но в кутията имаше само това. Прибра и трите предмета в раницата си, а когато се обърна, пред къщата вече се намираше бял, пухкав облак, който беше оформил за нея удобни стъпала. Сърчицето на Ирея отново се разтуптя, но този път от вълнение, остави верния си приятел в къщата, за да бъде в безопасност и се настани върху мекия облак сякаш като в кресло. Понесена бавно в небето тя се отпусна и се довери изцяло на полета. Виждаше вече всичко от високо, целия град и гората около него, езерата, реките и пътищата. Всичко ù изглеждаше като рисунка от художник, който искаше да разпитва отново и отново. Отдалечаваше се толкова много и достигна нови небеса и висини, въпреки че бе вече доста гладна и не знаеше къде отива, тя запя любимите си песни и се довери на приключението. Грееше от щастие и възхваляваше красотата така, както бухалът всезнайко я бе посъветвал.

Изведнъж се появи силен вятър, който промени посоката им.

-       Бъди спокойна, Ирея, в тъмните облаци и в сърцето на бурята е това, което търсим - казал облакът. Имаш всичко необходимо, за да се справиш, само се дръж здраво за мен, време е да облечеш вълшебното наметало, което ще те предпазва от всички беди.

Приближаваха мястото, а небето около нея ставаше все по-тъмно и страшно. Виждаше вече големите гръмотевици, през които трябваше да премине. Приличаха ù на огромни светещи мечове пронизващи небето, но тя вярваше в своето наметало, което я покриваше цялата. Здраво хванала се за краищата на облака тя достигна центъра на бурята, а гръмотевиците бяха толкова силни, че едва, едва чу думите на своя помощник.

-      Време е за очилата – каза той.

Ирея сложи очилата и всичко около нея се промени, вече виждаше случващото се много бавно, сякаш времето бе забавило своя ход и гръмотевиците вече не бяха остри, пронизващи мечове, а вълшебни, родени от магия светещи лъчи. Забеляза вече техния истински цвят и техните нюанси. Бяха толкова живи и могъщи, че поиска да разговаря с тях, но облакът я напътстваше отново с думите:

-      Бъди тиха и гледай по-внимателно.

Чрез своя проницателен поглед и чудните очила тя забеляза как около всяка от хилядите раждащи се гръмотевици кръжат малки светлини приличащи на цветовете, от които е направено бурканчето в раницата ù. Сама разбра следващата стъпка и напълни целия буркан с този цветен прашец, роден от светлините, след което даде знак на своя бял облак, че мисията им е приключила.

Отново топлият вятър се появи и им помогна да излязат от могъщата буря, Ирея  доказа своята храброст и вече гледаше на мълниите по съвсем различен начин. Тя усещаше, че те са живи и носят магия и красота, която малцина могат да разпознаят. Радваше се заедно с облака и запя нови песни, докато прибираше прашеца и очилата в раницата. Сякаш чрез невидими ръце вятърът ги подбутваше в посока нова и далечна, след известно време летеше над дървета, които бяха непознати за нея. Бяха прелестно зелени и богати на плодове, облакът я понесе бавно над тях, за да може да си откъсне сочни праскови. Очите ù изумени от гледката наблюдаваха горски пътечки, кристално чисти езера и прелестни диви животни. Скачащите маймунки от клон на клон приветстваха нейното появяване, чаровните сърни вдигнаха поглед озадачено, а цветните папагали се издигнаха и полетяха заедно с облака, правейки сложни полети и номера, за да дадат знак, че се радват на присъствието ù, а също и да покажат своите жълто-зелени удивителни пера.

Намираше се над Земя, пълна с живот и чудеса, дива гора от буйна растителност и животински свят, където хармонията и баланса изглежда си вършеха работата безупречно.  Облакът ù обясни как всичко на Земята е свързано, че дори малката мравка оказва огромно значение за святата природа и хармония. Той я поведе отново нагоре към планините, където се разкри величествен водопад обграден от палми, храсти и хиляди шумолящи ручеи.

-      В пещерата зад този водопад твоята задача завършва, мило дете, но трябва да влезнеш сама, благодарение на дъждобрана ще успееш да влезнеш суха. – казал облакът.

Докато той чакаше вън, Ирея влезна в пещерата, която бе добре осветена от слънчеви лъчи, които сякаш идваха от вътрешността ù, очите ù бяха толкова силно осветени, че не можеше да вижда нищо друго, освен няколко крачки пред себе си. С бавни стъпки тя се приближи към непознатото и все повече се разкриваше гледката пред нея, докато накрая ясно започна да вижда всичко. Вътре се намираше възрастен дънер с дълги и многобройни корени, които се разстилаха по цялата пещера, приличащи на дълга бяла коса. Покрит с мъх и листа, той изглеждаше като древен господар на себе си и като пазител на свещена истина. Тя веднага разпозна, че това е мъдрият корен, за когото дървото с къщата ù бе разказало, бавно се наведе и коленичи пред него, за да го разпита.

-      Вероятно вече знаете, Ваше височество, и премъдри корени за моето пътешествие тук в светите Земи. С чисто намерение Ви моля да ми кажете как мога да спася гората близо до моя град от надвиснала опасност?

Всичко се раздвижи бавно и с нежни думи той ù отговори.

-      Плодовете на твоя труд ще бъдат възнаградени, прекрасна Ирея, и ти ще можеш да разговаряш с тайнствения свят, с феите, с ангелите, с растенията и животните. Ще можеш да посещаваш тези Земи по всяко едно време, когато пожелаеш, чрез силата на твоето въображение. Твоята последна стъпка е да изсипеш върху мен прашеца от буркана, така чрез корените, които са свързани с всички дървета на планетата, ще изпратя необходимата енергия за възстановяване на баланса и хармонията на цялата планета. Но има още едно нещо, без което не можем, храбро мое дете, и това е изпратената енергия на твоето любящо сърце, защото там, в твоето сърце живее най-великата творяща енергия на планетата, която се нарича Любов.

Тя разбра, че тук проницателния ум няма да ù помогне, затова затвори очи и навлезе чрез въображението си дълбоко в своето сърце, което след минути разпръсна безбройни лъчи светлина. Изсипа цветния прашец, събран от мълниите и чу друг непознат топъл глас, който сякаш идваше от дъното на пещерата

-      Обичаш ли природата, животните и Земята, звездно прелестно дете?

-      Да, аз обичам с цялото си сърце минералите, растенията, животните, скалите, водите и цялата Земя, защото вече знам колко Жива е тя.

Настъпи тишина и покой, за миг сякаш всичко около нея заблестя и времето отново спря, а Ирея дори не бе отворила очите си. Постоя така известно време и усети, че е време да се връща, разбра чрез събуденото си сърце, че мисията ù бе приключила.

Облакът отново я понесе към висините и синьото небе, но този път, за да я върне при гората. Тя взе своя котарак Алфред и се сбогува с дърветата, с бухала всезнайко и с тайнствената къща.  Без затруднения намери обратно пътя към дома, защото вече можеше да разговаря с цялата жива природа, която грееше в очите ù с нова, по-ярка светлина.  Играеше по пътя си с всички тях и с верния си приятел котарака, а когато се прибра и посрещна своята любяща майка, разбра новината за оздравяването на леля ù. Ирея се усмихна, затвори очи и Благодари.

КРАЙ