Върти се. Бушува. И се размества.
Достигат ме пръски, въздухът тежи от свежест.
Ще вникна в твоя ход. Ще бъда твоя първа представа. Мираж. И желание за притежание.
Ще се превърна в твоя диагноза. Лудост. И въздух.
Проблемът е, че не ме познаваш...
Даваш. Но трябва и някой да приема.
Прекаляваш. И нишката се къса.
Примката се превръща в бумеранг на интереса.
В ответна посока. И спира там. Не се връща.
Там някъде на ръба на скалата. На крачката от прекратяване на живота. И на хубавото продължение. Стоя изправен и вдишвам. Насищам се. И го разпределям по каналите на всички онези малки животи, които живеят в мен. И по онези, които все още не съм започнал. Събирам багажа си. И не пак. А отново крача с уверена крачка към реалното битие. Те се взират в очите ми. Очите ми, които отвръщат с непоколебимост. Въпреки че с тях наблюдават всички онези, които все още не са се запознали с теб. Или по-скоро... все още не си пожелала да опознаеш. А как?! Беше ме попитала една жена, която дълго заявяваше, че аз съм Мъжът за нея. Че аз съм Той. Един от онези започна да се смее. Той е най-големият от братята. Именно той не вярва на думите и им се присмива в мълчание.
Издишвам. Да, усещам ръцете си. Така не са били отпуснати от години. Една от жените в живота ми се плашеше от силата, с която почти не пробивам кожата си. Страхуваше се да ме гледа как се мъча в недоизказаното. Стряскаше се от бялото по кокалчетата ми. А я предупредих – "Там не живее един. Много са. И са различни.". Като за първи път тръгна към мен. Девственица в любовта. Аз не съм правилният човек, аз не съм правилният учител...
Глътка въздух. И поглед надолу. В обувките. Доколко е потъпкано вече отреденото? Дните от 12 до 12 се изнизват. Часовникът продължава с тормоза си да отрежда. Ограничава. Напомня. Смея се с глас. Някой от другите мълчи по ъглите. Заблуда за околния. Илюзия за мислещия. И само предположение за досетливия...
Всичко се превърта. От началото до края. Трима чакат своята надежда. Двама вече се издигат. Душата ми, събрала хиляди по-малки такива. Дава шанс. Със своя ход. И крачка. Две паралелности. В които заблуждавам. Протягат се към мен ръце. Прибират се отсечени. Заблудени. Наранени. Понечили към подарък, а всъщност към острие...
Отварям очи. Всичко продължава в тихия си зов. Нежни длани ме докосват. Нечие сърце ми разкрива ритъма си. Коси достигат до мен. Ароматът им се разлива. Вдишвам. А именно тези очи останаха в общото опознаване. Сега ме гледат дори с повече любов. Казват ми, че ме обичат. Те са толкова красиви. А целувката е така нежна и чувствена... така дълбока и мека...
Ще се усмихвам до следващото 12.
© А.Д. Всички права запазени