Времето, Пространството и Хоризонтът да пийнат по чаша в кръчмата седнали. Усетили полъх, аромат на жасмин и слънчев лъч се прокраднал през въздуха. Притихнали тримата:
- Какво е това, илюзия може би някаква?
Пред тях се явил силует на жена, от лъчи изтъкан, от Луната огрян, нежен, фин, почти порцеланов, тъй прозрачен, че видели в душата му любов и омраза, отчаяние и надежда, смирение и непоколебимост, радост и тъга, живот и смърт…
Рекло Времето:
- Туй жена е измамна, порочна, коварна, опасна. Времето за нея изтече. Няма място тук на земята.
И сребро косите черни покри. Бръчки набраздиха лицето, ръцете… даже и сърцето. Само очите останаха същите, смарагденозелени, със светулки в зениците, с очакване, с копнеж… и тъга. Но господата не я пощадиха. Дошъл ред на Пространството:
- Тя е вещица, демон със змийски очи. Да я жигосаме, да я дамгосаме, Човек до нея да не пристъпва, твар е тя нечовешка.
Речено-сторено... Отпечатък сложиха на лицето, и на сърцето.
Белязана, сломена, примирена, оскв ...