Признавам си, че съм свят. Толкова съм свят, че светът ме отбягва. От мен струи блясък, чистота и добри помисли. Умирам за ближния и не очаквам на него да му пука. Поемам всякакви вини, мои, чужди, всякакви. Хоп, мои ли казах?
Аз нямам вини. Аз съм едно свято място, което става само за поклонение и уединение. Светилище. Храм на добротата и любовта. Не, не оная, похотливата любов, за която вие несъмнено си помислихте. На любовта към ближния, ближната, ближното. То голямо близане настана. Но, така е! Когато си толкова свят, като мене, трябва да си готов да те олигавят от целувки и да те осветлят от съзерцания.
Само не си мислете, че ми е лесно. Светостта иска много и най-разнообразни жертви. Например ореола ти пречи зимно време да сложиш топла шапка. Освен това заради него не можеш да останеш нощем невидим. Забелязват те от километър. А денем и в най-гъстата тълпа не си инкогнито. Ония досадни херувими те следват навсякъде и пеят, та се дерат. Още ми пищят ушите. Остави друго, ами речеш ...