Той е там... Най-чаровният, най-галантният, най-блестящият... призрак. Не е лесно да бъде материализиран и документиран, защото все пак работата му е да изчезва, преди да щракне светкавицата на фотоапарата.

Ако сте жена, здраво хванала делата си в ръце, устремена в самотата си, бореща се за място под слънцето, избягвайте Славейков. Защото е твърде вероятно да попаднете на ловеца на души. Можете да го срещнете късно вечер, паркиращ голямата си, черна като душата му кола,  порядъчно удавен във водка, да подпира поредната „красавица”, събрана по път. Ако го обичате, тежко ви. Може да прекарате дни, защо не и седмици, мазохистично следвайки любовните му преживявания, скатани зад близкия храст. Колко унизително...

Каква е тайната му ли?! Ами, както споменах, е твърде чаровен. Прибавена духовитост и бърз ум към това му качество, парализират повечето представителки на нежния пол. И когато го допуснат, защото е уловил нуждата им от нежност и сила, започва да пие... Изпива им  кръвта и енергията...  Когато не остане нищо повече от тях, просто изчезва, без дума, без подпис, просто полъх на вятъра.

Когато силна жена се сблъска с призрака, нейната воля се скършва, нейната болка се удвоява, нейната гордост запазва единствено разсъдъка чист.  Чист, ако не го е умъртвила в алкохол. Tой я научи така да притъпява болката си. Нейната воля сега върви срещу нея, защото има само воля да обича и да пази това, което вярва, че е открила в него... в призрака... Онова ехо от миналото, което носи мъжкарското, силното и пазителя... 

Тя не е примирена, не спира да чака, да обича и да се съпротивлява на фактите. Отрича другите, наказва ги сурово, използва ги както мъж би използвал жена, нахвърля се стръвно на тях, а после оставя разкъсани и кървящи телата им. Не защото е жестока, а защото тя кърви...  Във всеки следващ вижда призрака и го наказва все по-жестоко. И така, докато осъзнае, че е мъртва емоционално... призрак, като него. Реещо се зло, което взема души, обезкръвява ги и продължава, без свян и съжаление...

Ако той я види отново, може би ще разбере, че тя е като него, ненаситна, хапеща, изискваща, убийца. Може би ще се изправи и ще поиска реванш. Може би ще му стигне смелост да се обяви като равен, а защо не и като победител... И ще се укроти, ще спре да взема души. Ще стиска в ръце нейната, тя ще пие черното от неговата. Ще се хранят взаимно с любов и омраза. Ще крещят срещу бурите и ще се водят ту той, ту тя, все напред... към слънцето, за да го достигнат, да изгорят в пожара  и да намерят покой...

Ако обаче страховете му, перфорирали съществото до неузнаваемост, надделеят, ще дойде ден, след него нощ, тя ще се изправи срещу него и ще е още по-силна и ужасна. Ще е убила и отвела към нищото на ада повече души, ще е изпила повече сълзи, ще е била арогантна, агресивна и дисциплинирана, защото е преследвала цел... Яростна и злобна в собствената си болка. И когато се изправи срещу него, няма да разпознае любимото лице, няма да усети дъха, без който дни наред се е събуждала празна, няма да подуши неговата сила... Тя ще убие... Без съжаление, премазвайки собственото си огорчение, разкъсвайки собствената си душа, слята с неговата, черната.

Ще седне отново на кръстопътя,  обладана от тъга и ще чака вечността да я приеме...