4.08.2008 г., 6:01 ч.

ПРО-Клетото 

  Проза
1340 0 3
1 мин за четене

ПРО-Клетото

Имали ли сте дни, в които да сте толкова уморени, че едвам се мъкнете насред мътния си хоризонт, а клепачите ви парят от преумора в болезнена и пулсираща алена острота? Зениците горят пясъчното безразличие, разстлало се над изтерзаното ти съществуване, изпарявайки и последната капчица живец, случайно залутала се из изцедената безкрайност... и ти иде да плачеш от крайно изтощение, онова, което се простира там отвъд тъгата, отвъд дъгата, отвъд всяка надежда и всяка умора? За мен всеки проклет ден е такъв. Или почти. Има, разбира се, и сиви облачни дни, в които се влача в кротко скотско безличие насред слузестата мъгла, простираща безразлични вълма, които оплитат и задушават всеки лъч надежда, всяка искрица топлота, която успея да откъсна от иначе тъй „слънчевата” си природа... Понякога, макар и рядко, решавам да въстана срещу проклетата апатична цикличност, която всъщност е моето жалко битие, искам да се превърна в огнен вятър, който помита всичко по пътя си, да излея потоците от горестна лава, наслоили се върху изстрадалата ми същност, да се разкъсам на съставните си частици, та да остане само душата ми – освободена от бремето на всекидневието... но ледената безкрайна бездна на безнадеждната ми орисия отново ме завлича в дебрите на изтощението и съществуванието... Кой съм аз ли? Аз съм про-клетото слънце.

© Калина Градинарова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??