Събудих се примрял от студ, сритан от нощния пазач, в една канавка близо до вкъщи. Знаех, че не мога да се прибера в това състояние, но пък трябваше да съм у дома отдавна. Колко ли беше часът?

Огледах се стреснат наоколо – мрак и тишина. Само грубият глас, излизащ от пресъхналото раздрано гърло на възрастния мъж и джобното фенерче ги нарушаваха.

Как се беше стигнало до тук? – Въпрос, който си задавах всеки път в подобна ситуация, но никога не намирах отговор.

Станах. Отупах се и си тръгнах, без да обеля и дума.

Едва ходех, главата ми още беше замаяна от последната доза, този път подкрепена и от солидно количество алкохол.

Като се замисля, беше началото на януари. Първият ми опит да се надрусам.

Надявах се просто за една вечер да забравя света около себе си, проблемите с брат си и болестите на майка ми. Приятелите ми твърдяха, че помагало да се отпуснеш и успокоиш. Оказаха се прави.

Времето, което прекарах като под хипноза, ми се струваше прелестно, но за жалост трая твърде кратко. Затова повторих.

И вече не можех да спра.

Хапчетата бяха начин да запуша всички емоционални дупки, в които попадах в живота си. Просто ги заличавах от съзнанието си. За кратко.

В началото си мислех, че ще си набавям дозите трудно и това ще ме спира, но съм се лъгал. Всички приказки за потайността на черния пазар се оказаха просто мит, измислен от хора, които не се бяха сблъсквали с него. Или пък от тези, за които това беше начин на живот.

По-трудно бе за майка ми да купи хляб, отколкото за мен да си намеря бленуваните таблетки.

Работех. Така изкарвах и нужните пари. В един момент спрях да излизам с приятели, да си купувам дрехи, да пия кафе... да ям. Трудех се, за да съм щастлив. Така си мислех тогава.

Животът ми бе простичък – от вкъщи до работа, а след това по цели нощи някъде навън. Дори не помнех къде. Не помнех с кого. Знаех, че съм бил там, защото на сутринта се чувствах премазан, но в главата си усещах красотата на миналите моменти. Нямах спомени, само усещания.

~

В университета имаше едно много красиво момиче. Мая. Косата ù беше черна и плътна, а очите ù – зелени като изумруд. Нещо пламна в нас още от първата ни среща и затлея. Едва, едва доловимо. От нас се искаше само да го подкладим, да го раздухаме и то щеше да пламне силно и бурно.

Тя беше танцьорка. Всяко нейно движение беше като приказна феерия. Често я гледах докато репетира и се възхищавах на грацията ù, на начина, по който правеше най-дребното нещо да изглежда величествено.

Веднъж ме покани на една от постановките. Да я погледам, а после може би щяхме да се разходим из парка, да я изпратя до входната врата... Може би дори да я целуна.

Каква смела мечта.

Каква жалка мечта.

~

Стреснах се от нечий клаксон, чул се наблизо. Скочих с мисълта, че трябва да ида при Мая. Да я погледам, а после може би да се разходим. Озърнах се – мрак и тишина. Само полъхът на вятъра и луната ги нарушаваха. Пълнолуние. Беше толкова ясно на чистото в онзи ден небе.

Колко беше часът?

Къде бях?

Какво се бе случило?

Въпросите се блъскаха в главата ми един връз друг, ала не можех да им отговоря.

За пореден път се събуждах някъде във времето и пространството и за пореден път трябваше да подредя целия пъзел сам. Пъзел, от който липсваха достатъчно много парченца, за да не видиш подробностите, но все пак да разбереш общата картина.

Отново се бях надрусал.

Безпаметно.

~

- Мая!

Викнах след нея, ала тя не се обърна. Догоних я с няколко бързи крачки и я хванах за рамото.

- Съжалявам, че не дойдох, трябваше...

Имах намерение да измисля някакво правдоподобно оправдание, но тя ме прекъсна.

- Знам всичко. Знам за приятелчетата ти, за наркотиците, за всичко. Знам защо не дойде вчера. Довиждане.

Не каза нищо повече. Просто се отскубна и забърза към сградата на университета. Щеше ми се в този момент да се наслаждавах на красотата ù, но бях потресен. Какво се беше случило току-що? От къде знаеше? Кой ù бе казал?

А дори не ми минаваше през ум, че често човек сам е виновен за нещастието си, а не „предателите”. Тя ме беше видяла. Разбрах го после. Дори не си го спомнях. И по-добре. Не искам да виждам изражението ù... Тя, онова невинно добро момиче, което винаги е била, се беше замесила с отрепка като мен. С човек, който дори вече не знаеше за какво живее.

„Минало” казах си, гледайки я един ден да минава наблизо.

~

Нуждаех се от пари. Заплата ми закъсняваше, а бях похарчил всичките си спестявания. Тогава се сетих. Някъде из кашоните, скрити под леглото ми, имаше толкова много стара техника, че ако я продам на безценица, да имам пари за следващите дози.

И се разтършувах.

Старите прашни кутии бяха пълни със спомени. Детски рисунки, дузина играчки, тетрадки.

И там някъде, изпод всички вехтории лежаха те – куп листи с петолиния. А на петолинията надраскани с черно, подредени в строй нотите.

Любимите ми песни. Някога те значеха нещо за мен. Някога старото пиано в хола значеше много повече от всичко наоколо и аз му бях отдаден напълно. Бях отдаден на музиката. На изкуството. На това да се възхищавам на великото. Или да сътворя нещо свое, вместо да разрушаваш чуждото.

Някога това имаше смисъл.

А какво имаше смисъл сега?

Един миг „блаженство”, последван от десетки проблеми.

Заплаках. Стоях там, над нотния текст и плачех. За първи път в живота си.

~

Стисках юмруци, забил жестоко нокти в дланите си.

„Ще продължа!” Крещях си наум.

- Ще продължа! – повторих и на глас, сякаш, за да си повярвам.

Гледах нотите пред себе си, а светът около мен ставаше все по-черен и страшен. Исках си хапчетата. Исках отново да се потопя в онзи свят на сладострастие, който не помнех, но усещах дълбоко в себе си.

- Не!

Трябваше да съм силен.

Станах и забих юмрук в стената.

„Нека ме боли, но да забравя всичко друго. Нека изпитвам само болка!”

Трудно е да се бориш със себе си. С това, в което си се превърнал. Трудно е, когато всичко в теб ти казва „Искам!”, ала ти знаеш, че не трябва.

- Не трябва!

И сядах отново на онзи стар дървен стол, воден от мисълта, че любовта ми към музиката ще ме спаси. И свирех. Свирех по цели нощи.

~

- Мая! Моля те, чуй ме.

Пресрещнах я на път за вкъщи.

- Аз се промених, кълна се!

Тя мълчеше.

Предпочитах да крещи, но тя мълчеше. Просто стоеше и ме гледаше.

Но не си тръгна, затова продължих.

Аз не бях вече онзи, от който тя се страхуваше и исках да ù го докажа. Никой друг не би ми повярвал. Би се изсмял на историите с пианото, с музиката. Но тя нямаше. Бях сигурен.

- Ти по-добре от всеки знаеш какво значи да си на сцената. Как ти въздейства атмосферата. Как те пленява изкуството.

Тя трепна.

- И аз го знаех преди. Преди да започна с всичко това, заради което ме мразиш. Помогни ми да си върна онова, което имах, за да намеря смисъл в живота си отново.

Красивите ù устни се помръднаха леко, тя заговори.

~

Мая е толкова красива в тази бяла рокля. Няма сравнение, което може да опише това, което виждаха очите ми в този миг. Тя беше там, на сцената и танцуваше. Като от някой друг, небесен свят, бе дошла на земята, за да стопли сърцето ми. А аз бях зад нея, седнал на пианото и свирех. За да може танцът на това приказно създание да не спира.

Публиката става на крака и ръкопляска. А аз вече съм забравил къде съм. Гледам Мая. Как се усмихва, как се покланя изящно. Прилича на прекрасна порцеланова кукла. Толкова крехка, че чак ще се счупи.

Аз ставам, покланям се и уж гледам публиката, а не мога да откъсна очи от нея.

Музиката ме спаси, но Мая върна смисъла в живота ми. Аз бях друг. Вече не онзи, чието съзнание е помрачено. И щях да пазя спомена за тази вечер завинаги. Не само като странно неразбираемо усещане.

23-04-2009

отличен в литературния конкурс "Изкуство против дрогата"