В тъмната нощ блесна светкавица. Звукът от падналата гръмотевица стигна заглушено до свитото момиче. През прозореца се виждаше с кристална чистота развиващата се буря.
Тя стана и дръпна дантелените завеси. После отвори прозореца. Малки капчици започнаха да пръскат по дървения под. Вятърът със злоба издуваше пердетата.
Момичето се огледа. Полупразната стая й се струваше някак романтична и в същото време - призрачна. „Толкова самотна..."
Тя отиде до стария скрин и извади няколко дебели свещи. После ги нареди по пода. Щом ги запали - седна.
Загледана в мъждукащите светлини, тя се потопи в своите мрачни мисли. Мисли, които я завладяваха така силно...
В една такава нощ, преди много месеци, тя беше щастлива. Тя беше с мъж, за когото правеше всичко, на което беше способна. „Защо ли...?" Може би, защото той беше всичко, което тя не беше. Той беше това, което тя не разбираше, но, все пак, тя го желаеше със сила, която не познаваше дотогава. До момента, в който му отдаде душата и тялото си.
А ся ...