Очаквах лятото да настъпи. Беше краят на юли, а аз още го очаквах, защото за мен лятото не беше нищо друго освен непоносима жега, но не и на брега на морето. Бях израснала там, на синия праг на възможностите ми, защото никога нямаше да мога да се откъсна от него. От морето. Моето море. Жадувах да вдишам от соления въздух, да стъпя боса по песъчинките и камъните, да усетя скалите как прогарят кожата ми, как се забиват в ходилата, поели жарта на следобедното слънце. Умирах да се потопя във водите на Черното море, което за мен беше символ на спокойствие и свобода. Единствената свобода, която познавах. Само там на онези каменисти или песъчливи брегове, обградени от ниска, изсушена от слънце и сол растителност се чувствах жива и фантазиите ми секваха, неспособни да ме отделят от реалността, поради простата причина, че бяха ненужни. Морето и неговите брегове ми даваха онази душевна храна, за която ми говореха по радиа, програми и книги. Там нямах нужда от нищо. Всеки чут звук, различен от пр ...