Очаквах лятото да настъпи. Беше краят на юли, а аз още го очаквах, защото за мен лятото не беше нищо друго освен непоносима жега, но не и на брега на морето. Бях израснала там, на синия праг на възможностите ми, защото никога нямаше да мога  да се откъсна от него. От морето. Моето море. Жадувах да вдишам от соления въздух, да стъпя боса по песъчинките и камъните, да усетя скалите как прогарят кожата ми, как се забиват в ходилата, поели жарта на следобедното слънце. Умирах да се потопя във водите на Черното море, което за мен беше символ на спокойствие и свобода. Единствената свобода, която познавах. Само там на онези каменисти или песъчливи брегове, обградени от ниска, изсушена от слънце и сол растителност се чувствах жива и фантазиите ми секваха, неспособни да ме отделят от реалността, поради простата причина, че бяха ненужни. Морето и неговите брегове ми даваха онази душевна храна, за която ми говореха по радиа, програми и книги. Там нямах нужда от нищо. Всеки чут звук, различен от приплъзването на солената вода по полегатия бряг, от чирикането на птиците и жуженето на насекомите беше излишен. Леко разнообразие, за да оценя още повече съвършенството. Всеки прочетен ред потъваше забравен и оставаше след себе си само лек привкус на романтика. Копнеех отново да се потопя в забравата на лятото, така напомняща отминалото детство. И най-сетне пролуката се появи и аз грабнах саковете и се запътих към Бургас, от където щях да продължа към моето непревзето царство Арапя. Не помня почти нищо от пътя, нямаше какво толкова да се запомни. Помня единствено разочарованието, че моето кътче от Рая трябваше да почака до поредната ни среща. Мъничкото ми нещастие се загнезди малко над сърцето и отказа да си тръгне от там, въпреки усилието на разума да го придума. Нямаше как. Има случаи, когато трябва да се примириш. Вместо Арапя се озовах на друго любимо място. Малките Каваци, както си ги наричам. Каменист, не особено гостоприемен плаж, във водите на който бях умила безброй детски страхове и приказни истории. Какви ли не същества бяха изниквали от дълбините пред моите кафяви, удивени от света очи. Разбира се тази ми способност да творя отдавна вече ме беше напуснала. Отидох до плажа сама. Приятели и роднини оставих в Созопол. На каменистия бряг вече ме бяха изпреварили малки групи от туристи. Може би поляци, може би не. Разпънах чадъра си и постлах хавлията. Морето ме викаше с вечния си шепнещ глас. Беше спокойно. Вълните лениво се обръщаха върху заоблените камъни и само от време на време някоя се засилваше и блъскаше брега в опита си да достигне по–надалеч. Съблякох дрехите си и влязох. Обичах да се къпя там - не само защото водата беше бистра, а защото брегът под нея е стръмен, подкопан и само след три–четири крачки морето те поглъща в хладната си прегръдка. Както винаги усещането от липсата на дъно ме увлече след себе си и аз заплувах навътре, почти до даляна, опънат там от рибарите. Корморани и гларуси бяха накацали по коловете и ме поглеждаха раздразнено с жълти очи. Обърнах се и поех към брега. Усмихвах се, докато си поемах въздух и докато го освобождавах под водите на моята първа любов. Вече бях почти стигнала до първите по–плитки места, когато се завъртях и се гмурнах обратно към отсеченото дъно. Тогава я видях. Седеше с любопитно, заплашващо ме лице, обърнато към мен и тяло увито във водораслите по издадената скала. Беше сива, лъскава и тънка, с тяло на змиорка и лице на малко момиченце. Косите ù бяха на цвят като моите, може би с леки червеникави оттенъци, разстелени около нея като пелена. Примигнах и вече я нямаше. Излязох бързо на брега. Стоях удивена и влюбена в синевата пред мен. Порових малко в чантата и измъкнах тетрадка и химикал. Започнах да пиша.