Отчаяно се вглеждам в миналото. Търся пролуки, търся моментите, в които ти беше част от мен. Навярно ги е имало, лъжа се аз. Лутам се в спомени и не намирам остатъци от някогашната ни дружба. Сякаш ти никога не си ме поглеждала, сякаш паметта ми отказва да функционира.
Не разбирам, защото не искам да разбера. Не искам да умувам върху причината за моментната ми неадекватност, не желая да си спомням. Може би е най-добре и за двете ни, че спомените са заличени...
Мина толкова време от последния път, когато те зърнах. Толкова време, а болката не е изчезнала. Няма да лъжа - притъпих я и сега е почти поносима. Върнах се към монотонното си ежедневие (сякаш имах избор), живея в кошмара на собственото си настояще, общувайки с доброжелателните ми познати. А как ми липсваш, приятелко истинска!
Да изброявам качествата ти няма смисъл. Те са прекалено много, свързани с болезнени за мен спомени. Недостатъците ти, с липса на които не можеш да се оплачеш, са ми твърде скъпи, за да ги разкривам. Но вътрешната ти сила няма как да подмина.
Винаги съм се възхищавала на невидимата сила, която притежаваш. Сякаш си родена, за да се справяш сама с всевъзможни трудности. На пръв поглед толкова крехко същество си ти, нежно и красиво. Това плени всички, живеещи в илюзията, че те познават и обичат, нали? Защото те не са виждали лешниковите ти очи в пренаситен от трудности момент. Жестокият блясък, който ги изпълва и ти придава величествената красота, за която толкова ламтиш. Никой от тях не е виждал решителността, която те обзема, когато трябва да защитиш себе си или тези, които обичаш. Те не знаят от какъв всепогубващ егоизъм страда ненаситната ти душа. Не са усетили лицемерието в нежните ти погледи, студенината на толкова редките ти прегръдки, нито са имали сетива за подигравката, която прозира в цялостното ти държание. Така и не успяха да подредят сложния пъзел, който представлява закостенялата ти душа. Бяха водени единствено от желанието да закрилят красивото ти тяло, да пазят любимото лице, да те направят щастлива. А никой не успя. Ти никога няма да бъдеш щастлива, малка моя лицемерке. Алчната ти природа не ще се задоволи с нищо, което притежава.
И какво като съм отчасти проникнала в мрачната ти душа? Прекалено късно ме сполетяха тези тъй необходими ми в началото открития, аз бях вече пленена от твоята сложна личност. И все още съм под твое влияние, приятелко. Никога не си била глупава, а за такава те имах в началото. Сега разбирам, че всяка дума, всяка въздишка, всяко докосване, всичко е било с определена цел.
Но не лицемерието ти аз няма да простя. Не мога да превъзмогна факта, че си позволи да бъдеш искрена с мен! Как ще простя, като образът, който ми разкри, ми допадна? Не съм способна на подобна низост. Това е и причината да те оставя, изкусителке. Не мога да кръжа около теб, знаейки, че и аз се поддавам на неотразимото ти излъчване.
Но не мисли, че няма да се срещнем отново. Животът винаги поднася неприятни изненади на тези, които ги търсят.
© Няма Начин Всички права запазени