Клетото животно, изглежда беше разбрало нещо и това го накара да спре. Колчо държеше в ръката си китка зравец. Той се приближи до него и сложи китката между ушите му. Старото животно, като че ли предугаждаше някаква опасност и ускори хода на кръговите си движения.

- Добро утро, байо Яне - изрече момчето.

- Я, кого виждам? Кво та води насам?

- Ам, да ми налееш шарлань, щото чакаме гост! Байо Аргира ми речи: "Иди при байо си Яне и му носи ного здраве! Нек тий налей от онуй, гъстото, мазното!" - Затуй съм дошел при тебе.

- Щом е за Демира, арно. Голям челяк е завалията! Знам го аз, що е припатил. Да го слушаш! Ного ше та научи. Очите ти ше отвори. Нов свят ше видиш с него. Дай дамаджанката! Ше ти отсипя от най-гъстото. На ти и малко от кюспенцето да си похапнеш!

   Гологаво момче от махалата подаде главица през оградата.

- Ела тук, момче! Не са крий! И на теб ше даде бачо ти Яне.

   Хлапето грабна кюспето. Извади от джоба си книжле и поръси върху него от кюспето. Отгоре турна от зеления прашец, наверно чубрица и замляска. Прашецът полепна по крайчеца на устните му. Колчо го наблюдаваше отстрани и облиза с език напуканите си устни. Тръгна. Прекоси двора на яхана. Вървеше бавно, за да не падне и счупи дамаджаната с ценната течност. Наближаваше къщата с номер 22. Остави дамаджаната на земята. Вдигна се на пръсти и погледна през оградата. Красив, снажен мъж на зряла възраст, облечен с бял костюм, широкопола шапка, с черна брада, държеше за ръката красиво момиче. Той се казваше Викаро - италианецът. Кой не го знаеше. Беше търговец и представяше земеделски машини. А тази красавица беше дъщеря му Ема. Тя се спря. Усмихна се на Колчо и го покани да влезе. Кой можеше да устои на тази покана!
Следва продължение.