С Вяра трябваше да се срещнат при лодките в цар Симеоновата градина, в шест часа следобед. Време беше да се приготви. Чувстваше се някак си неопределено.  Подобно, когато искаш нещо, но не знаеш какво. Приближи се до рафта, взе библията, отгърна произволно една страница и зачете на глас: “Притчи Соломонови.”
- Не е добре на душата без знание,
  и който бърза с нозете, препъва се.
 - Сиромахът мразят всичките му братя,
  още  повече приятелите му странят от него:
  припка след тях, за да поговори, но и това няма.
  - Мързел потопява в сънливост и нехайна душа
  ще търпи глад.
  - Който пази заповед, запазва душата си,
  а  който нехае за своите пътища, ще загине.
                               Гл.19:2, 7, 15, 16
   Павлето върна библията на рафта и започна да се приготвя. Облече дългото си черно палто и излезе от одаята. Оттатък го чакаше Стефана.
- Павле, момчето ми, не мога да та позная. Виж, къв красив юнак имам. - Георги - обърна се тя към баща му. Прилича на теб, га беше млад.
   Георги я погледна с премрежен поглед и обърна глава на другата страна.
- Айде, мале, не ма чакайте! Вечерайте, па си легнете! - и излезе навън.
   Пристигна тъкмо навреме. Спря пред входа на градината. Не мина много време и Вяра дойде. Тя се приближи до него. Той хвана ръката ù, допря  устни до нея и погледна нагоре. Погледите на двамата се сляха.
- Да тръгваме, че ей на, време няма! Никой няма да на чака.
   Хванати за ръце, двамата литнаха като полета на вятъра. Не усещаха как подскачаха по калдъръмената улица на потъващия в мрак град. Отнейде се чу песен. Павлето пусна ръката на момичето и се заслуша.
- Вяра, чуй, чуй, пеят пиячите: “Животът що е сън безобразен,
човек на приказка е роб. Тъй мамиш се с надежда сладка. От люлката до самия гроб.”

Следва продължение