За днешния ден момите започваха подготовката още преди Великденските пости. Лазарките бяха се скупчили пред градската градина, там, дето госпожите и господата правеха разходката си. Стройна мома, с миловидно лице , вървеше напред. Това беше кумата/водачката/. Госпожиците бяха избрали най-видната. До нея подкумата държеше ръката й. Двете подхванаха песен: "Лельо Ванке, вещованке, доде ли си млад челиби? Не е дошел, нес ше дойде, снощи ми са гости дошле, кон довеле, на коня ми синьо седло, на седлото малка мома."
Спряха и се хванаха за хорото. В края му, седем малки госпожички, а последната - койручката, носеше кошницата с яйцата. Бяха обиколили къщята на махалата. Те подхванаха буеника /лазарско хоро/, което се виеше буйно, с заквичкване /засилване/. Под ритъма на песента, лазарката ставаше ту "права", ту "кротка", ту "крива". То се виеше и продължаваше напред. Чуваше се песен: "На момата червен чумбер, на чумбера зелен венец, на венеца теменужка. Тъй трепери момско сърце, за момино лице."
Колчо внезапно се озова на хорото. Неусетно поде последната дума на песента и се хвана до личната госпожица, която водеше хорото. Гласът й звучеше като утринна камбанка, който се рееше към Сахат тепе. Часовникът удари дванадесет пъти. Пролетното слънце грееше ниско и лъчите му подскачаха по красивото лице на госпожицата. В края на песента тя метна кърпа върху рамото на момъка, а той я метна върху чеврето й. Когато прозвучаха последните ритми, той рипна пред хоровода и ги поведе към вуйчо Михо.
Годините бяха се изнизали. Чана Пена беше се попрегърбила, а двете й яки ръце бяха се поотпуснали. Бръчки прорязваха все още красивото и лице.
Когато стигнаха пред портите на двора, Колчо се шмугна в него и след минута на дървения, опъстрен с шаре парапет, се показа чана Пена. Току-що беше облякла чохана сукман, който беше пазила още от младини в старата ракла. Върху аленото чевре върху главата си беше поставила здравец.
- А влизайте, де! К'во сте са окумили? Челяк няма да ва изяде! Ей ти, кума, к'во толкоз? Такваз убос рядко ражда земята. Нали си чула: "Убос на чело, ум в главата." Дано и при теб е тъй.
Кумата наведе глава. Жената се скри в одаята и наново излезе, като в загънатата си престилка носеше едри яйца. Върху рафта на камината, беше наредила декоративни яйца от много Великденски празници. И годините беше белязала. Когато някой влезеше в нейната одая, ахваше от изненада. Пред очите му се редяха ту букети цветя, ту причудливи фигури, които богатата й фантазия беше направила, и какви ли не още тънкости, които само тя знаеше. Та разгъна престилката и подаде на госпожичката, която носеше кошницата, от най- едрите. Момичето я взе, наведе глава и изрече"мерси.". След това хвана набраздената и ръка и я допря до устните си. Жената я дръпна и закачливо подхвана:
- Немой тъй, дъще! Селям са прави на свекърва, а теб тепърва ти престои женитба. Нек Господ ти дава живот и здраве, че и свекърва да почиташ! След това търкулна ситото с брашното. Госпожиците я гледаха с искрящи очи. Накрая всички викнаха в един глас :"Ше е плодородна" и, хванати за ръце, тръгнаха към Марица. Вървяха и пееха. Людете ги гледаха и им пригласяха.
© Мария Герасова Всички права запазени