Атовете спряха пред портата. Колю прокара ръка по гръбнака ту на единия, ту на другия, продължи по шията и издърпа  поводите. Разседла ги и поведе към яхъра. Най-сетне беше свободен. Съмненията и тревогите, които напоследък го измъчваха, вече не съществуваха. Тя е негова, сега и за цял живот. Прекоси двора и се закачва по дървената стълба. Тя поскръцваше под нозете му. На прага се спря и заслуша. Чана Пена разговаряше нещо оживено с вуйчо Михо. Колчо отвори капията и влезе в одаята. В стенния долап фитилът на тенекето с газта хвърляше бели сенки върху варосания с бяло таван. В другата страна на огнището там, където беше навесът, върху одъра, повдигнат върху пръстен под, вуйчо Михо беше полегнал. Над главата му долапът с красива декорация на капака хвърляше тъмна сянка, която по средата на одаята се срещна с бялата и двете заиграха нестинарски танц. В иконостаса, майка Богородица беше простряла добрата си ръка за благословия. Върху чергарника на пода чана Пена грижливо беше наредила постели и пъстроцветни черги, които сама беше изтъкала. Менците, окачени на водняка, излъчваха светлина.
- Туряй парамията, Пено! - чу се гласа на вуйчо Михо.
   Тя подхвана софрата подпряна до стената и я принесе до огнището. Димът от огъня се издигаше нагоре и все повче изтъняваше, докато се скриваше зад дъсчения прекрил. Ръцете на чана Пена бяха избродирали  с зелени, копринени конци детелини върху памучния  месал, с който прикриваше прекрила.
- Сядай, сине, да вечеряме! - подкани тя.
   Върху шарения месал на софрата постави топла, дъхава пита, която накара момъка да преглътне няколко пъти. Той подгъна нозе и седна върху малкото възглаве. Чана Пена протегна ръце към полицата, където бяха поставени дървени и медни чинии, хавани, захватки, панери и взе три паници. Свали менчето от огъня, което още къкреше и с голямата дървена лъжица разсипа бобената чорба.
- Хапни си, чедо, па си легни! - подкани тя. Щото кат гледам!
- Таз вечер сичко ми е сладко, мале. Щерка си нямаш, щерка ше ти доведа.
   В очите на чана  Пена се появи сълза. Тя хвана с едната си ръка долния край на престилката и понечи да я избърше. Колчо стана, обгърна я с ръце и прокара пръсти по посребрялата и къдрокоса глава.
- Истина ли думаш, сине?
   За пръв път от толкоз години някой  я наричаше мале. Как искаше и в сънищата често сънуваше таз дума. За нея тя се превърна в маяк, който променяше своя цвят ту червен, ту бял. Веднъж дори сънува, че е в школото на бай Петко Славейков, написа с главни букви "Мале." Но не тя, а някой друг с нейната ръка. На школо не беше ходила. Остана си неука цял живот.
   Момъкът я гледаше, застанала пред него като малко дете, с отпуснати ноги, слаба, беззащитна. Не, той я знаше друга.
- Мале, така ше ти думам. По-харен челяк от теб няма. Обичам та, мале, повеч от сичко.
   Старата жена го гледаше с премрежени от сълзи очи. Тя прокара треперещи пръсти по лицето на Колчо, допря сухите си устни до челото му и сведе глава.
Следва продължение.