Село Змейково

Глава 27

Под пода на трюма имаше още един цял трюм. В него имаше много повече сандъци с ром от колкото имаше горе. Бяха отлично подредени. Митра си подаде красивото младо личице през отвора, и почна да се качва по стълбата. Янко ѝ помогна да се качи горе и я прегърна. След което я целуна. Тя не се дърпана за негова радост, а сладко отпусна устните си си под неговите. След като се осъзнаха установиха, че са сами и решиха да се качат горе на палубата.

- …и той направо я захапа за устните. – Меридиана вече разказваше леко по украсено как Янко целунал Митра. Когато влюбените се показаха всички почнаха да им ръкопляскат, а те двамата засрамени сведоха глави.

- Тези пирати те познаваха? – когато всички заеха местата си Койчо се приближи до Меридиана.

- Да. – отговори тя. – С Капитан Морз се знаем отдавна. Койчо въздъхна, и тръгна към кубрика.

- Ей, младеж… - подвикна след него Меридияна. – Знам че ми

нямаш доверия, но не крия друго. Честна съм!

Койчо я погледна с изразително лилавите си очи, после каза:

- Трябва колкото се може по-бързо да стигнем до брега на земите на Траксмаргите. Важно е за народа и близките ни.

- Да, сър… - вдигна ръка в знак на отдаване на военна чест Меридияна, но после каза сериозно: – Кораба бърза колкото може. Обещавам, че ако има вятър утре вечер или в другиден сутринта най-късно ще сме там!

- А, в случай, че нямаме вятър?

- Тога просто трябва да се молим! – пиянската ѝ усмивка се появи на изстрадалото ѝ лице. Вдигна бутилката от пода и глътна задоволителна глътка ром, после звучно се оригна. Койчо поклати неодобрително глава и продължи към кубрика, а слънцето грееше над морската шир.

***

Тодор Чуков крачеше нервно сам в заседателната зала на двореца в Онгалград. Той още не знаеше за краха на Петроград, но се чувстваше достатъчно виновен, че изостави войниците си в града. Врата се отвори и в залата влезе генерал Румен Славев. Със сериозен вид се насочи към кмета и му подаде ръка. Здрависаха се и генерала му предложи да седнат. Чуков се поколеба, но отказа. Реши да остане още малко прав. Вратата отново се отвори и в помещението влезе първо Михаил Велчев, а след него и самия Кан Крум. Кана затвори врата и седна на края на масата, Чуков и Велчев го последваха.

- Така…- поде кан Крум. – Днес ще сме само ние, и ще ви помоля информацията да не напуска помещението до второ нареждане. – всички кимнаха в знак на съгласие и кана продължи:

- Тази сутрин Петроград е бил превзет, а всички в него безцеремонно изклани или убити. Според наши източници в имперския дворец на Холораните лично император Кърт Дерин ще поведе войските срещу Онгалград.

При тези новини на Тодор Чуков му застана буца в гърлото. Току що той вече не беше кмет, а обикновен човек. Но стоеше на масата с кана на Белгар. Защо?

- Сега е важно господин Чуков да ни дадете пълна информация за войските на холораните? – генерал Славев почна да говори веднага след като спря кана. – С каква техника разполагат, числеността на войсковия състав, имат ли магьосник с тях, всяка една малка подробност ще бъде полезна за мен и Михаил Велчев. – когато чу името си старият вещер се размърда на стола си. Но все пак не взе думата. Тодор Чуков от друга страна почервеня цели и сведе поглед. Кан Крум видя притеснението му и го окуражи с думите:

- Господин Чуков, спокойно никой не ви обвинява в нищо. Ако има виновен за това, което се случва в държавата ми този виновник съм аз!

- Просто не… - Тодор Чуков почна накъсано . – Просто не исках да изоставям града!

- Да, но го направи за да спасиш жените, децата и старците. Това беше правилния подход. – кан Крум продължи успокояващо.

- Благодаря, но все пак те са мъртви, а аз съм жив! – отново сведе поглед Чуков.

- Вижте господин Чуков, сега от вас и вашата информация зависят животите на всички в този град. – намеси се генерала.

- Добре, нека да помисля! – бившия кмет на Петроград тръсна глава. – Имаха бойни кули, с които нападнаха през първото нападение. Тогава не използваха магия. Може би не са разполагали с вещер или маг. За съжаление не мога да дам информация за броя на войниците. Но когато пристигнаха пред града… - той направи пауза, и замислено продължи: - …техния предводител генерал Петър Джарел ми се представи. Беше много арогантен и обеден в победата.

- Типично за Петър Джарел. – направи коментар генерал Славев и го подкани да продължи.

- Първото което направиха е да спрат водата от реката, - продължи Чуков. - …после почнаха да мятат огромни огнени кълба по града и полковник Младенов ни нареди да тръгваме.

Когато приключи кмета на Петроград забеляза, че и кана и генерала си водеха записки. Тодор се изправи и попита кана:

- Мога ли вече да отида до тоалетната?

- Разбира се, вървете. – кан Крум го изпрати с поглед докато затваряше вратата.

***

Нощта се бе спуснала в морето, а звездите над шхуната Ветре бяха толкова близо, сякаш можеш да се протегнеш и да ги пипнеш с ръка. Янко бе прегърнал Митра и двамата стояха зад руля, защото Меридияна поиска да поспи. Определено и двамата се съгласиха предвид състоянието ѝ. Беше пресушила поредната бутилка ром. Вятъра продължаваше да е попътен, и шхуната пореше нощните вълни, а Янко леко и нежно отмести кичур от косите на усмихнатата Митра.

- Имаш красиви устни… - прошепна нежно той.

- Само устните ли ми ти харесват? – отговори също толкова тихо Митра, а той я прегърна и продължи с ласкателствата:

- Цялата ми харесваш, още от мига, в който те видях на мегдана да играеш. От както видях, прекрасните ти черни коси да се веят на хорото, а после се влюбих в сърцето и душата ти. – той тръгна да я целува. Но тя го спря с пръст. Дръпна се назад и свали роклята си. Продължи усмихнато да сваля бельото си. Янко гледаше невярващо. Възбудата го завладя, и вдигна празната бутилка на Меридияна и застопори руля, след което на свой ред свали дрехите си. Нежния морски бриз ги обви в прегръдката си докато те нежно сливаха устните си в едно. Езиците им танцуваха гонейки се един друг в устите им. Неусетно той я хвана за голото дупе и я вдигна, а тя заключи краката си около стегнатия корем на Янко впивайки нежно ноктите в гърба му. Той нежно я свали на пода и легна върху нея. В началото Митра извика леко смръщвайки чело и той се спря. Последва усмивка и лека въздишка, но тя нежно му даде знак на продължи докосвайки гърдите му. Той бавно навлезе в нея, а устните му целуваха врата ѝ. След миг вече и двамата се отпуснаха в ритъм с вятъра и нежното сексуално удоволствие обви телата им.

Краз се появи ненадейно, погледна ги безизразно и тихо, както само той може. После се разходи из палубата. На души кръвта от прясната битка и тихомълком се спусна по стъпалата на кубрика. По хамаците бяха налягали тримата мъже и пияната капитанка, която издаваше странни хъркащи звуци, а на няколко метра от нея Мартоломей направо хъркаше и озвучаваше целия кубрик. Той застана за миг над Меридияна и проникна в съня ѝ, който беше незабравим ужасяващ спомен. В съня си Меридияна, беше млада и изключително красива жена, облечена в стилна розова рокля, лицето и беше прекрасно гримирано. Пред нея стоеше жрец, който я попита :

- В името на бога ще жертваш ли децата си? – те говореха на странен далечен език, но Краз отлично ги разбираше.

- В името на кой бог, татко? Никога няма да убия децата си доброволно! – от очите и бликнаха сълзи, а един тъмнокож мъж доведе две малки дечица от смесен произход. Децата бяха облечени в бели нощници и приготвени от тъмнокожия господин за жертвоприношението. Тя го погледна с ненавист и му се изплю в лицето. Мъжът примирено избърса лицето си и каза с дебел мъжествен глас:

- Меридияна, ние сбъркахме и те са плод на нашата грешка.

- Не е грешка любовта Арткме, но очевидно ти не си ме обичал никога. Но и така да е! Те, децата ни нямат вина. Не са виновни… - проплака тя, а зад нея двама чернокожи мъже я хванаха. Тя се дърпаше но те бяха много по силни от нея. Жреца гледаше с безразличие и попита мъжът, който бе довел децата:

- Арткме съгласяваш ли се тези деца на греха да бъдат изгорени, за да може да се възстанови нормалния цикъл на живот в селото? – докато говореше някой му подаде запалена факла, а дечицата като чуха погледнаха през сълзи първо баща си, а после и майка си, която се бореше с държащите я мъже, а баща им ги погледна строго и леко плахо но сигурно изрече:

- Изгорете ги в името на селото, нека бог ни прости греха. – в този момент децата взеха да пищят и да викат, а баща им ги омота с едно въже напоено със запалителна течност, и нежно им нареди да мълчат докато майка им извика:

- Нека бъдете проклети, всички до един… -  жреца, който бе дядо на децата ги запали и почна да говори нещо на древен език. Вързаните горящи деца пищяха и викаха, а майка им се дърпаше и проклинаше пред студения поглед на бащата на децата.

Меридияна се събуди с вик, а после извика още веднъж, когато видя Краз да стои над нея. Ведмага освети помещението със червеносветещите си очи. Другите се надигнаха събудени от виковете на Меридиана, а Краз вдигна пръст и прошепна тихо към жената-капитан:

- Шшт, време е да се наспиш. – той бавно описа кръг във въздуха с пръста си, а Меридиана затвори очи и бавно се отпусна в хамака. Съня и дойде бързо, сладък и приятен.

- Какво става? – попита сънено Йовко, който едвам отлепи глава. Койчо им даде знак да си почиват. Марто само погледна, и отново се отнесе. Йовко при вида на ведмага реши да не пита повече. Койчо тръгна да се качва на палубата но Краз го спря:

- Не се качвай там!

- Защо, какво е станало? – Койчо веднага се притесни и тръгна да се качва по стъпалата.

- Янко и Митра, ъъъ, такова … - усети се някакво притеснение в гласа на Краз. Но Койчо разбра, и се усмихна. Потупа Краз по рамото и двамата отидоха в единия ъгъл на кубрика.

- Императора след няколко дни ще е в превзетия Петроград и ще поведе войските към Онгалград. – директно му съобщи Краз. -Трябва да побързате, защото вашия кан скоро ще се нуждае от жива сила. Ако Антига се присъедини, в което не се и съмнявам, ще трябва и добър вещер. Канството има Михаил Велчев, който е добър и силен вещер. Но Антига е живяла повече, и най-вероятно знае повече магии.

- Намекваш ми да те включа в битката? – Койчо го изгледа учудено. – Краз изглеждаш ми променен, има ли нещо, което не ми казваш?

- Нищо за което да се тревожиш, но един ден ще ти разкажа една приказка сега нямам време. – и ведмага изчезна.

Койчо се загледа в пространството където бе стоял Краз. Определено той вече не беше този, който срещна преди почти месец в гората. Жаден за кръв ведмаг, който преследва беззащитно момиче. Това го озадачи. Чудеше се дали да се радва, или да се притеснява. Ведмаг с чувство за дълг, и то дълг към него? Какво ли го е пречупило така?

***

Книгата със сребърния обков на Антига стоеше отворена на страница с рисунка на ведмаг. Самата вещица стоеше да балкона си и се наслаждаваше на нощното небе, когато на врата се почука.

- Влез… - извика вещицата. Врата се отвори и в стаята придружаван от двама охранители влезе Кърт Дерин – императорът на холоранската империя. Той даде знак на охраната да остане навън. Добре знаеше, че вещицата се дразни от присъствието на много хора. Императора огледа стаята, не я видя. После видя отворената врата на балкона, и се насочи натам. Отвън хладния есенен вятър развяваше червените коси на вещицата, която го посрещна с хладен поглед, а той и се ухили с думите:

- Генерал Джарел е превзел Петроград. Отивам да поведа войските, дали ще ме удостоиш с честа да ме придружиш? - Антига го погледна и зададе въпрос, който като че ли до сега никой не си задаваше:

- Замислял ли си се защо тази малка групичка от младежи прекосява част от страната ни придружавана от ведмаг? – усмивката от лицето на императора изчезна. Замисли се и попита:

- Защо според тебе?

- Има само един отговор, искат да освободят хората си от змейовете! – бе категоричен отговора на вещицата. Антига бе разбрала, че мисията на младите белгарци не беше да спрат войската на холораните. Това бе щастливо стечение на обстоятелствата. Но появата на Краз я озадачи, и то много. Точно сега след 6500 години.

- Ако си права, това няма да е добре. – императора погледна към звездите. – Ще можеш ли да ги спреш?

- Трябва да се справя, защото иначе няма да постигнеш целта си,  а до тогава пред каретата ви чака, Влад Смилер. Той е наистина изкусен вещер.

- Та, той прави хороскопите на жена ми? – негодува императора.

- Да, и е много мил да търпи братовчедка ми! – двамата се засмяха. Императора взе ръката ѝ, и я целуна после излезе от покоите ѝ последван от охранителите...

***

 Мартоломей се събуди. В кубрика всички още спяха. Той видя, че само Меридияна я няма. Явно управляваше кораба. Но кораба, като че ли стоеше на едно място. Поклащаше се, но не като преди, а все едно е на котва. Той се изкачи по стълбите на палубата и слънцето заслепи съненото му лице. Той разтърка очите и погледна към кърмата. На руля нямаше никой, а кораба бе спрял. Слънцето жарко печеше и нямаше вятър. Марто се качи на кърмата и видя руля подпрян с пълна бутилка ром. Но къде е Меридияна? И като, че ли в отговор на въпроса му видя едно голо женско тяло да се изкачва по въжената стълба на левия борд. Голата жена беше капитанката. Тя го видя и му извика:

- Ей големичкия, хвърли ми кърпата и дрехите. В ляво от бутилката са. Стига си ме зяпал като не виждал гола жена! – леко увисналите ѝ гърди се клатеха приятно, зърната и бяха настръхнали от водата, а Марто не можеше да отдели поглед от тях усещайки възбудата в слабините си. Капитанката извика ядосано: – Айде бе, оглуша ли?

След последната забележка Мартоломей се осъзна и взе дрехите и кърпата. После слезе при нея и, ѝ ги подаде. Меридияна първо му заши един звучен шамар. После ги взе и почна да се бърше с кърпата. Марто се обърна да не гледа и се ухили до уши засрамено. Гледката му бе харесала. Въпреки, че Меридияна беше с поне десет години по-възрастна имаше добре запазена фигура.

- Защо не се движим? – опита се да разчупи ситуацията Марто.

- Защото няма вятър, воайорче? – каза леко раздразнено Меридиана. Въпреки, че тя не се сърдеше, но не можеше и да признае, че се е почувствала поласкана, от това, че Марто бе изгубил ума и дума при вида на голото ѝ тяло.

- Ами сега, какво правим в тази ситуация? – Марто погледна

назад и видя, че капитанката вече обуваше моряшките си ботуши и се е облякла.

- Няма какво освен да чакаме! - Меридияна завърза и последната си връзка. - Върви да спиш, че може да нямаш друга възможност.

- Не ми се спи. – Марто погледна нагоре към едната мачта. Но неочаквано за него Меридияна се приближи, до него въпреки високия си ръст за жена изглеждаше като миньонче пред огромния белгарин. Погледна го нагоре към очите му, които също я гледаха като танцуваща мечка и каза с лек подигравателен тон:

- А, какво ти се прави след тази гледка? – тя опря ръце в гърдите му и видя как смълчаното му лице придобива червеникав цвят, а капчица пот се спусна от косата му по лицето и капна на пода. Той не посмя да отговори, а тя го плесна закачливо по задника и отиде към кърмата. Той я изпрати с поглед и тръгна да се катери по мачтата. Качвайки се си усети опънатите си панталони заради гърдите и прекрасното голо тяло на капитанката. За сърдитото и изражение и жаркия шамар, който отнесе. „Но си заслужаваше!“ - помисли си той, а усмивката му грееше като слънцето в небето…

Следва...