Село Змейково

Глава 41

„Поляната на слънчевите зайчета“ представляваше просторна площ на почти четири хиляди метра надморска височина. Самата поляна имаше лек наклон, но като цяло за височината на, която се намира бе равна. Интересното ѝ име идваше от там, че сутрин винаги имаше роса, която се задържаше по листата на околните дървета, при лек сутрешен вятър и слънчево време цялата поляна бе огрявана от разностранни малки слънчеви зайчета. Сега тези мънички светлинки танцуваха пред погледите на белгарската групичка водена от Ханс и Меридияна Блаусвиц и придружавани от вещицата Антига, която гледаше с почуда и възхита тези миниатюрни слънчеви зайчета. Вещицата бе обикаляла по тези места с години. Но никога не бе се качвала тук на „Поляната на слънчевите зайчета“. Антига се загледа в Митра как щастливо тича и се забавлява с Янко в опита си да избягат от светещите зайчета. Спомни си годините на нейната младост с Краз. Спомни си пикниците из белгарските планини, как се забавляваха бяха малко по-големи от Митра и Янко, но бяха също толкова влюбени. Янко откъсна едно жълто горско цвете и нежно го постави в косите на Митра. Младата вещица се усмихна и страстно целуна възлюбения си. Някога Краз правеше такива мили жестове на нежност, но сега именно заради нея той е ведмаг и доста магическа мощ изискваше да бъде с нея на подобно място през деня. Една сълза се претърколи от окото и се спря в прозрачния шал, който прикриваше белязаното от зелен магически огън лице.

 - Не мога да повярвам, че някога Краз е бил човек… - Койчо бе забелязал сълзите в очите на вещицата.  – Знаеш ли как придобих власт над него?

 - Разкажи ми… - Антига изхлипа бършейки сълзите си. Другите бяха насядали да си починат, а Койчо и Антига стояха прави взирайки се в Янко и Митра в центъра на поляната.

 - Той преследваше по склона на нашата планина едно момиче… - поде младия стрелец, след което и разказа цялата история.  – Той беше наистина жесток! Мислеше само как да се нахрани с човешка кръв, и някак с времето се промени. Сякаш прие каузата ни за своя, а когато се появи ти…  Знам че той няма да го признае, но определено не е същия ведмаг, който прострелях онази вечер. Твърди че не изпитва чувства, но определено има такива към теб. Виждам го как те гледа, как червените му очички търсят теб въпреки, че говори с мен.

 - Той, винаги е бил мил, нежен и галантен когато беше човек.  – отново една сълза се отскубна от окото на вещицата, но тя бързо я избърса. - Сега с мен също се държи така, знам че можеше на два пъти да ме убие но не го направи. Въпреки че аз исках да го убия. – тя се разплака, и се гушна в Койчо. Той в началото се стресна, но после я прие в обятията си. Не вярваше, че тази зла вещица може да се разстрои така.

 - Знай, че Краз е повече човек от колкото това същество от както те срещна! – каза ѝ Койчо с успокояващ глас, ръката му погали главата на вещицата.

 - Проблема е Упир, когато разбере, че Краз има чувства ще го убие. – из хлипа Антига, продължавайки да плаче в прегръдките на стрелеца. Янко от другия край на поляната направи въпросителен жест, а Койчо го помили също с жест да почакат още малко преди да тръгнат.

 - Защо Упир, ще има против чувствата на Краз? – попита Койчо.

 - Не знаеш ли? Упир е бога на злото, той го е превърнал във ведмаг за да му служи за злите си цели… - започна отговора си Антига избърсвайки сълзите си и освобождавайки се от прегръдката на Койчо.  – Краз ще е зает с мен, и това няма да е по волята на великия Упир. Той иска ведмаговете му да пият кръвта на обикновените хора, да ги превръщат във вампири, да рушат идилията, която иска да има по земята богинята майка Кибела. Но от много дни не съм засичала Кибела. Може Упир да е намерил начин да я е убил?

 - Не ми се вярва, тя е върховен бог създателка на всичко… - каза Койчо Вокил. – Тя не може да бъде убита, нали?

 - Койчо, не бъди мекушав всичко може да бъде убито! – каза Антига и добави: - Да вървим, че чакат нас.

Койчо кимна и двамата се присъединиха към групата и потеглиха през горската пътека водени от Ханс Блаусвиц…

***

  Сиви облаци отново закриваха нощното звездно небе над Онгалград. Нападението бе приключило. Белгарците почти нямаха поражения. Но холораните бяха изгубили много, и това бе принудило генерал Петър Джарел да се оттегли и да търси други решения. Палатката на императора светеше, защото генерал Джарел даваше отчет защо бе оттеглил войските си, след като свърши с доклада си, той добави:

 - Трябва да измислим начин да ги накараме да отворят портата. – поде генерала към императора, който бе изпил достатъчно количество алкохол, за да не осъзнава какво му говорят. Погледа му бе празен и загледан някъде на далеч, някъде в годините на детството на Дренек. Спомняше си как малкия му син още пет годишен биеше кучето Роки с пръчка. После си спомни преподавателката му по философия, която казваше, че нещо зло се е загнездило в сина им. После бе намерена разфасована от него. Но тези моменти бяха част от всички други, които бяха хубави. Спомни си когато Дренек му подари картичка за коледа. Беше много мило, въпреки че на картичката дядо Коледа беше с прерязано гърло, а Снежанка бе с избодени очи. Но картичката на Изаира бе още по-брутална. И все пак имаше и един много хубав момент, който нямаше да забрави никога. Момента когато Изаира и Антига му съобщиха, че ще имат син. Вещицата бе будувала четири нощи докато успее да го направи от тяхното ДНК и да го вкара в жена му. Но най-радостен беше когато акушерката му подаде малкия Дренекчо, който ревеше току що проплакал. Колко сладък беше той, с едни мънички синички очички, с малко розово носле, а с глас като на оперен певец. Но генерал Джарел настоя:

 - Императоре?

 - А, да чувам те, чувам те… - отговори излязъл от спомените си Кърт Дерин. – Та какво казваше?

 - Трябва да намерим начин да влезем в крепостта, с хитрост. Със сила не става!

 - А не можем ли да използваме катапулта? – попита с леко завален глас императора.

 - Ще можем скоро, но няма смисъл. Техния вещер е направил магия за летящи предмети, нали виждате, че Влад не може да пробие с огнените си кълба. – поклати тревожно глава генерала, а императора изръси поредната глупост:

 - Да изстреляме някой войник с катапулта, ще стане ли? – генерал Джерал го изгледа и каза:

 - Императоре, моля ви поспете малко! – и генерала излезе от палатката. Кърт Дерин не спираше да повтаря думите си:

      -   Да изстреляме някой войник с катапулта, дааа, гениално….“

***

   Гората в подножието на връх Килиманджаро ставаше все по тъмна най-вече заради гъстотата на дърветата. Температурата вече беше под 4 градуса по целзий, въздуха беше доста разреден, което водеше до по-бързото уморяване на всички. Ханс Блаусвиц спря и размаха ръце.

 - Не мога повече.  – той седна на един голям камък край Пътеката. Койчо го погледна недоверчиво. После каза:

 - Ще направим почивка…

Всички си намериха местенца за почивка. Янко и Марто стъкмиха и огън точно зад камъка на, който бе седнал Ханс.

 - Още колко ще вървим? – попита Койчо, Ханс който гледаше към короните на дърветата.  – Каза че до вечерта ще стигнем, вече е привечер?

 - Вече сме стигнали! – каза пастора, без да свежда поглед. Той продължаваше да гледа короните на дърветата над тях.

 - Къде е пещерата? – Койчо също взе да гледа към короните на дърветата.

 - Тук… - каза бащата на Меридияна, която слушаше разговора им внимателно и се включи:

 - Татко не ни разигравай. – в този момент се усети. че го бе нарекла „татко“. А той я погледна с нескрито задоволство. После каза:

 - Ти ме нарече „татко“?

 - Обърках се! – каза капитанката. – Сега кажи къде е пещерата?

 - Тук е! Просто трябва да почакаме още малко. – отговори той с усмивка на лице и почна да гледа отново нагоре към короните на дърветата.

 - А, какво чакаме? – попита Антига, която се присъедини заедно с появилия се внезапно Краз.

 - Да, дойдат да ни вземат! – каза някак отнесено Ханс, който не спираше да гледа нагоре.

 - Нищо не разбирам, кой чакаме да ни вземе? – каза леко подразнен Койчо.

 - Ключарите на село Змейково! – отговори Краз, за чието присъствие Койчо сега разбра. Той му се зарадва. И го погледна въпросително. И Краз продължи: - Не знам кои ще са днес. Според легендите, когато някой чака пред пещерата на село Змейково от селото изпращат ключари, които да преценят дали чакащите могат да преминат. Може да изпратят даже змейове.

 - Ключарите колко са? – попита Антига.

 - Със сигурност са повече от един! – отговори Ханс вместо ведмага. В това време всички се събраха и Йовко попита:

 - Кога ще потегляме?

 - До тук сме Йовко, сега остава да чакаме ключарите на село Змейково! –

отговори му Койчо, а Янко го погледна въпросително с думите:

 - И ключари ли има?

 - Да.  – каза Койчо разрошвайки порасналата коса на брат си. Митра се усмихна на всички притискайки се към Янко.

 - А, Митра с теб трябва да обсъдим нещо! – каза Антига. И издърпа за ръката младата вещица настрана. Янко се намръщи но Койчо го спря. Двете вещици застанаха подпрени на скалата от другата страна на пътеката, а Антига плесна с ръце и в ръцете и се появи стара и вехта книга, която те взеха да разглеждат.

 - Трябва да намерим подходящо заклинание за да освободим съселяните ви, каза Антига. Митра се усмихна, тя вече имаше такова. Извади едно листче и го подаде към холоранската вещица. Антига го пое слисана и въздъхна:

 - От къде го имаш това заклинание?

 - Една сова ми го каза от същата книга, която държиш. – каза Митра, която бе разбрала ролята на огромната сова.

 - Знам я тази сова… - поклати глава Антига. Към групичката се приближи от пътеката един старец, подпирайки се на дълга тояга. Облечен с доста стари дрехи, целия изцапан с рани по лицето и бяла дълга заострена брада. На главата си носеше черна островърха шапка. Но върха бе клепнал назад. Той спря и поздрави групичката. Краз усети нещо нередно около този старец и предупреди Койчо с поглед. Той го разбра, и изскочи на пътеката:

 - Здравей дядо… - поздрави на свой ред стрелеца.

 - От къде сте момци и моми? – попита стареца.

 - Почти всички сме от Белгар, като изключим Ханс и Меридияна те са местни от село Стръкс, а Антига е от Холоранската империя.  – всички те, посочвайки ги помахаха на дядото. В този момент на Койчо му просветна в главата, че старецът говори на белгарски език, което беше странно за тези земи. Но се направи, че не забелязва. В главата си чу гласа на Краз, който му казваше: „Това е преобразен Лесник. Бъди откровен, мил и учтив с него, изглежда той е единия ключар!“

 - А, какво ви води толкова високо в планината? – попита старчето.

 - Дядо, няма да те лъжа в края на лятото ни споходи беда.  – започна разказа си Койчо.  – Змейовете отведоха съселяните ни. Търсим отвора на пещерата, която води до тяхното село Змейково. Не искаме на никой зло да сторим, искаме само да отведем близките си у дома. Даже и на змейовете не бихме навредили, тъй като не е тяхна вината.

Старчето се приближи до Койчо. Погледна го в очите и хвана дясната му ръка. Постояха така около минута после дядото го пусна и каза:

 - В началото на приключението си синко, ти си бил много добра душа. И въпреки всички лоши неща, които си сторил, си оставаш добър човек. Ще трябва да изчакаш Жар-птица. Тя е втория ключар. Жар-птица ще ви отведе в село Змейково. – когато дядото изрече тези слова, брадата му стана зелена цялата обрасла от различни треви и увивни растения, а очите му светнаха в зелено. Той им пожела успех и си продължи по пътеката. Всички се спогледаха, но преди да успеят да си проговорят над тях въздуха се запали, а от огъня излетя птица с многоцветни, сияещи като огън пера. Тя се спусна и кацна на пътеката, а огъня над главите им изчезна както се беше появил. Всички се изправиха и слисани загледаха огромната колко човек искряща птица, която освети пътеката и гората.

 - Последвайте ме… - каза Жар-птицата, но след малко погледа и се спря на Краз, и му каза: - Ти не! Теб те чакат в края на пътеката, твоя господар иска да те види.

Краз погледна всички, знаеше какво следва. Антига му се хвърли в обятия и го целуна.

 - Ще те отнеме ли от мен? – попита тя през сълзи. Краз я погледна с усмивка.

 - Когато се върнете ще ви чакам тук. – ведмага я целуна и тръгна по пътеката, да посрещне съдбата си.

 - Какво става Антига. – попита Койчо притеснен за приятеля си ведмаг.

 - Притеснявам се че след тази среща няма да се върне. – тя отново се разплака, а Койчо посегна да я прегърне но тя поклати глава и каза:

 - Трябва да вървим. Той така би искал. Искаше да ти помогна, и ще съм с вас до край в негова чест. – двамата последваха другите към пещерата, която странно как не бяха видели. Тя бе точно срещу импровизирания им лагер.

В пещерата бе тъмно и влажно, но Жар-птица осветяваше всичко. Тя ги отведе в огромна зала в центъра, на която имаше отвор в пода, и отвор в тавана. Птицата им направи знак да обиколят отворите. Те изпълниха нареждането, и се хванаха за ръце.

 - Затворете очи и се отпуснете на природната сила! – нареди Жар-птица. След като затвориха очи в пещерата остана само Жар-птица, която изчезна в пламък като този, от който се появи.

  Койчо усети как тялото му се разгражда на малки атоми, след което усети как всяко атомче си отива отново на мястото, а пред него се извиха малки схлупени къщички с малки пушещи коминчета. Село Змейково посрещаше своите неканени гости с празните си улици, а самодивите край езерцето бързо се разбягаха оставяйки безнадзорни запалените огньове. Групичката  се спогледаха. Всички бяха добре, сега трябваше да открият змейовете. Трудната част от мисията им бе постигната, сега остана да си върнат загубеното…

Следва...