Село Змейково

Глава 43

  Самодивското хоро бе в разгара си. Хванати под ръце младите голи красиви момичета танцуваха под звуците на гайда и кавал. Самодивите танцуваха и се смееха, когато ярката светлина, която пренесе белгарскире сподвижници пред село Змейково ги изплаши. Те бързо си събраха дрехите и избягаха.

 - Ами сега? – попита някак нервно Йовко. Всички се огледаха във всички посоки. Все пак бяха на луната, а селото изглеждаше като местните белгарски селца. Павирана централна уличка, малки схлупени къщурки. Температурата бе приятна. Нито бе студено нито прекалено горещо. Светлината бе претъпена, като в облачно време. Но когато погледнаха нагоре, го нямаше синьото земно небе. Над тях се извисяваше черен воал обсипан с безброй блестукащи звезди.

 Койчо им посочи към вътрешността на селото, от където се задаваше огромно куче с големи златни криле. Крилатото куче ходеше на четирите си лапи тържествено като императорска особа и леко потрепваше с крила, сякаш за още по голяма грациозност. В селцето бе още по-мрачно. Цялата светлина, която го огряваше идваше от отразената слънчева светлина от планета. Но определено никой нямаше проблем с това. Когато крилатото куче се приближи те забелязаха, че във физиономията си то имаше нещо като лъв. Но определено главата му не беше на лъв. По-скоро бе между лъв и куче. То се изправи на задните си лапи и ги приветства:

 - Здравейте странници! Какво ви води в нашето малко и китно селце.

 - Здравейте, - поде Койчо, който заедно с брат си застана пред другите. – Ние сме от Белгар…

 - От далече пътувате странници. – прекъснаха го крилатото куче. – Аз съм Симаргал и ще бъда вашия домакин докато ни гостувате. Тук не може да се разхождате свободно. За това аз ще се погрижа за вас. – Симаргал ги поведе през селото тръгвайки пред тях на четири крака. Те се спогледаха и го последваха.

 - Само не знам, аз защо останах с вас? – прошепна на дъщеря си Ханс Блаусвиц, който потреперваше при вида на крилатото куче.

 - Шт! – скастри го Меридияна. – Никога ли не си искал да посетиш, това село? Когато бях малка само за него ми говореше. Как нашия род сме избрани да съпровождаме гости на селото.

 - Помня, но това е Симаргал. Не бях виждал такова същество. Само съм чувал, колко са свирепи когато някой открадне нещо от нивите, които бранят. Те са педантично честни. Нарича ни са полицаите на боговете.

 - Аха, ето за какво се притесняваш? – Меридияна го изгледа с лека насмешка.  – Страх те е, защото никога не си бил особено честен, нали?

 - Не, тихо.  – Ханс забеляза как Симаргал се обърна и погледна именно него. Това определено го уплаши въпреки, че създанието нямаше лоши намерения.

Малко пред тях в съзнанието на Антига бе нейния любим. Краз сега имаше среща с неговия върховен господар богът на злото Упир. И това много я притесняваше. Защото чувствата му към нея, щяха да са проблем пред това зло същество. Тя бе имала вземане с него, и то наскоро. Всъщност той я беше потърсил, и ѝ помогна да намери заклинание за да успее да приложи магия на змейовете. Помощта му се състоя с това, че той довърши заклинанието ѝ. Така тя успя да премахне пограничните селяни и холораните безпрепятствено поеха по своя поход към столицата на Белгар. Антига тогава мислеше, че Краз е отдавна погребан и забравен. И ето сега той е нещо като жив, изпитва чувства към нея, а тя е луда по него. И сега може да го загуби, защото как се побеждава бог?

Митра разглеждаше внимателно къщичките. Всяка една от тях светеше и имаше пушещо коминче. Загледана в поредната къщичка видя как някой или нещо погледна скришом зад едно плътно перде, но когато видя, че го наблюдават веднага се скри отново зад пердето. Янко я държеше за ръката загледан в това, което тя гледа и прошепна:

 - Какви ли са всички тези същества, които живеят тук?

 - Това са всички различни от нас хората разумни същества. – отговори Митра. – Те тук зимуват. Но къде ли са змейовете?

 - Ще разберем, веднага щом това същество ни позволи да питаме. – Янко я притисна до себе си и я целуна по главата.

Йовко бе изключително впечатлен, той се спираше почти пред всяка къщичка и разглеждаше с интерес всеки детайл. От оградата до покривите. Забеляза също като Митра, че зад пердетата жителите ги шпионират с любопитство, също както той бе любопитен. Тичешком настигна групичката водена от Симаргал и започна да говори на Мартоломей:

 - Нямаш си и представа как тези къщи са построени. Камъка е толкова прецизно издялан и буквално е реден, а е измазан само от вътре.

 - И защо трябва да ме впечатли това? – поклати глава не проумяващ Мартоломей, който не изпускаше от поглед Меридияна. Тя от своя страна продължаваше да спори с баща си.

 - Защото Марто един ден ще ти се наложи да строиш къща. А тази технология е съвършена. Ние в Белгар или вплитаме пръчки с кал или зидаме обикновени камъни с кал. А тук камъните са прецизно дялани, равни са като тухлите в Онгалград.

 - Ти па кога си бил там, та знаеш? – отвърна сърдито Марто.

 - Не съм, но така говорят търговците, които идват в Селищник. – отсече Йовко, който пак се загледа в поредната къща. Симаргал го изгледа подозрително, но не предприе нищо, тъй като нямаше причина. Той спря групата и им посочи ниска но дълга сграда с отворена врата и без пердета на прозорците. В нея светлината бе силна.

 - Заповядайте в нашия ресторант…- поде крилатото куче. - В него спокойно може да се нахраните и след малко ще дойда да си поговорим, за това, за което сте дошли.

Симаргал отлетя на някъде, гостите на село Змейково леко плахо, но все пак се запътиха към ресторанта. Над вратата имаше странен надпис на език не познат за тях. Самата врата бе от масивен явор, изключително богато инкрустирана със златни и сребърни елементи. Вътре обстановката бе празнична. Бяха окачени гирлянди, а масите бяха покрити с бели покривки обсипани със златни и сребърни шивици. В средата на заведението имаше голяма маса като за тях. Те се настаниха на нея, а към тях от зад бара се довлачи странно същество. То представляваше сменящо цвета си червеоподобно голямо колкото човек същество. Келнера бе сложил бяла престилка. Малките му ръчички извадиха бележник и молив и те чуха директно в главите си думите му:

 - Добре дошли в село Змейково!  - то нямаше уста на лицето си, а само две очи, които придобиха усмихнат вид. На главата си имаше нещо като антенка, което се клатеше докато пише или се движи. Те забелязаха, че очите му са разноцветни. Всяко едно от тях съдържаше многообразие от цветове в различна пропорция. Съществото продължи по същество:   – Какво ще желаете? Не се притеснявайте тук имаме всичко! – очите му придадоха любопитно чувство, а антенката се поклати лекичко. Някак те усещаха чувствата му без да има изразено лице, нос и уста. Очите му бяха достатъчни.

След по-малко от минута то си записа поръчките им и се завлачи към бара. Зад бара имаше малка вратичка към кухнята. Червеоподобното разумно същество предаде записките си на някой в кухнята.

След около десетина минути масата беше отрупана с храна и напитки. Всички се нахвърлиха на прясно приготвената храна, само Койчо поглеждаше от времена на време към вратата. Дебнеше кога ще се появи Симаргал. Но той не се появяваше. Стрелеца си отчупи един копан от едно печено пиле и почна да го глозга. Чашата му с вино се изпразни и съществото-келнер веднага допълзя с кана вино да му долее. Но Койчо сложи ръка върху чашата си. Келнера тръгна да си тръгва, и стрелеца попита:

 - Знаете ли кога ще се появи Симаргал?

 - О, той е зает. – гласът на съществото звучеше объркан в главата на Койчо. – Скоро ще дойде, още винце? – очите му направиха щастлива физиономия. Но Койчо поклати глава. После погледна с укор към Янко, който пак си бе напълнил чашата с вино. Когато го видя брат му се смути и сведе поглед.

 - Е поне храната им е страхотна. -  каза Ханс, който облизваше едно пилешко крилце. Меридиана си доля още ром и повика съществото показвайки му празната бутилка.

Йовко и Марто също добре си похапваха, но Антига само боцкаше по някой домат от голямата шопска салата нарязана пред нея. Чашата ѝ с бял портвайн бе почти не докосната. Тя стоеше нащрек очаквайки нещо да се случи.    

 - И ти ли като мен имаш чувството, че всичко е много хубаво, за да истинско? – попита Койчо поглеждайки вещицата, която следеше всички движения на странното същество, което ги обслужваше.

 - Не, знам че нещо не е наред! – каза тя хапвайки си една краставичка от салата. Митра също имаше някакво такова чувство и гледайки Койчо и Антига реши да попита:

 - И вие ли усещате, че нещо не е наред? – Койчо кимна, а Антига се изправи и отиде на бара при съществото-келнер. След което каза с заповеднически тон:

 - Може ли да видя някъде регистър на живущите в селото? Симаргал каза че ще ни съдействате! – Антига погледна право в очите на съществото. И прогледна през очите му. То виждаше с много повече цветове от колкото хората. В главата му тя чу глас, който му нареждаше: „Наливай им още алкохол, трябва да заспят иначе ще трябва да ги убия!“

Това което, вещицата чу и беше достатъчно. Тя излезе от съзнанието на съществото, което и казваше без да е разбрало, че тя до сега бе била в него:

 - След малко ще дойде Симаргал и лично ще ви отговори на всички въпроси.  – Антига кимна и се върна на масата.

 - Спрете да пиете, искат да ни напият, нещо не е наред! – заяви тя със сериозен тон. Янко я погледна с недоверие. После погледна брат си, който му кимна. Братовчедите от Селищник също оставиха чашите, а Марто приготви бойната си брадва. В този момент съществото-келнер допълзя виждайки, че нещо става:

 - Ще желаете ли нещо за десерт?

 - Да, - поде Койчо – искаме най-накрая отговори? Тук някъде в това село има хиляди белгарски жители, които всички вие прикривате. 

Врата на заведението се затвори с трясък и вътре влязоха пет Симаргала. Този който те вече познаваха бе застанал отпред, а зад него стояха другите четирима. Всички се изправиха и извадиха оръжията. Ханс само се скри под масата, взел в ръка един пуешки бут и гледайки с тревога.

 - Не знам как сте убедили ключарите да ви пуснат, но вие нямате работа тук! – изрече водача на петимата Симаргала. – Сега си тръгвате живи или мъртви, вие решете?

Съществото-сервитьор се преобрази на огромно същество подобно на октопод с хиляди пипала.

 - Не, знаете през какво преминахме? – каза Янко, който извади меча си. – Няма как да се откажем сега, когато вече сме тук!

 Симаргалът, който ги бе посрещнал опита да издаде смразяващ звук, който не можа да огласи залата. Тъй като шията му бе пронизана от стрелата на Койчо. Другите четири симергала литнаха над тях и почнаха да ги нападат от въздуха. Преобразения келнер нападна с пипалата си Мартоломей, Меридияна и Йовко. Последния бе повален на земята от едно от пипалата му. Марто веднага отсече с бойната брадва две от пипалата му, а трето се ови около кръста му и го вдигна над масата. Койчо уцели с два бързи откоса две от нападналите го летящи кучета. Но докато поставяше поредната си стрела, бе вдигнат във въздуха от поредното пипало на октоподопревърнатия келнер. Очите му преливаха от цвят в цвят. Определено яростта му се усещаше. Двете вещици също бяха попаднали в пипалата му, те опитваха да произнесат някое заклинание, но устите им бяха запушени от пипалата на преобразуващия се келнер. Янко помогна на Йовко да се изправи, и двамата почнаха да секат пипалата на съществото. Но те веднага поникваха. Койчо държеше една стрела в дясната си ръка, лявата му бе изпуснала лъка. Той се опита да се съсредоточи и когато видя точния момент хвърли стрелата точно в лявото око на съществото. В този момент в главите на всички се чу ужасяващ ментален звук. Койчо виждайки успеха на причинения му дискомфорт извика:

 - Уцелете му и другото око…

Но и Янко и Йовко бяха вдигнати във въздуха от пипалата на съществото. Двата симаргала бяха кацнали и гледаха под масите, където Ханс бе придърпал Меридияна и двамата се криеха. Но Меридиана изскочи зад единия с меча си и с бърз и отчетен удар отсече главата му. Симаргала с отрязана глава направи опит да полети, но се удари в тавана и обезглавеното му кървящо тяло се строполи с трясък върху една от масите. Другото летящо куче захапа капитанката за дясната ръка и тя изпусна меча. Но с леко забавено от алкохола движение тя взе бутилката с ром и я счупи в главата на не очакващия симаргал. Летящото куче изскимтя жално и падна в несвят. Ханс бе издърпан от скривалището си от едно от пипалата на преобразеното същество. Той почна да го удря и да вика, но без резултат. Марто наблюдавайки всичко това от високо осъзна, че въпреки че съществото го е вдигнало над земята, той все още държи брадвата си. В главата му още кънтеше менталния звук произведен от съществото, след като Койчо го беше уцелил в лявото око. Той замахна и брадвата му разцепи главата на две. Очакваше силен звук директно в мозъка му но, не. Изведнъж хватката опусна тялото му и той падна на земята, а съществото се преобрази в началната си форма, но с разцепена глава и се строполи мъртво. От него се разтече някаква зелено-синкава течност. Всички се изправиха с болки от натъртване, но като цяло всички бяха оцелели. Койчо добрал се до лъка си бързо изстреля една стрела към врата където се строполи един човек. Стрелата го бе пронизала в сърцето от към гърба. Стрелеца притича до него и извади стрелата си казвайки:

 - И все пак има хора тук!

 - Да, интересно какво ли ще открием друго? – каза Янко после тупна по рамото Марто и двамата домъкнаха пред всички зашеметеното крилато куче от Меридияна. Койчо се усмихна на брат си, а капитанката взе каната с вода и му я изсипа на главата. Симаргала се свести тръскайки глава като намокрено куче. След което облиза устни, и когато осъзна какво се случва се стресна и загледа жално.

 - Ще попитам само веднъж!  - Антига застана пред мократа му кучешка муцуна, и продължи: - Ако не ми отговориш сега, после ще си кажеш с болка и майчиното си мляко. Къде е къщата на змейовете? -изстреля след края на пледоарията си вещицата.

Крилатото куче погледна към Койчо, после към Янко, а след това и към Мароломей, който постави озеленело-синкавата си брадва на шията му.

 - В края на главната улица ще видите един голям безформен палат. Това е техния дом, там крият и вашите хора.

 - И, защо трябваше да се стига до тук? – поклати глава Койчо. – Защото трябваше да умират толкова... същества, че даже и един човек?

Симаргала го погледна жално и леко изхлипа:

 - Така ни бе наредено…

 - Кой? – последва въпрос от Янко, изпреварващ брат си.

 - Дивия, тя командва тук. – каза Симаргал. Койчо погледна към Антига, това име бе чувал много рядко. Но той добре знаеше, че Дивия е богинята на луната. Тя наистина командва тук, но той по-скоро я свързваше с нощта и сънищата. Но днес щяха да се сблъскат и с нея, богинята на луната.

  Те излязоха от ресторанта на селото и тръгнаха по главната улица. Светлинките блещукащи от къщичките се гасяха веднага, когато групичката минеха покрай тях. Главната улица не беше много дълга, тъй като и самото селце не беше голямо. Когато стигнаха края на улицата ги очакваше поредното препятствие. Богинята покорителката на нощта и луната стоеше пред тях с бляскавата си корона и ядосан поглед…

Следва...