Село Змейково

Глава 8

Групичката пресякоха холоранската граница. Не срещнаха патрули нито от едната, нито на другата страна. Отвъд границата те избягваха главните пътища и се движеха по заобиколни пътеки. Нямаше нужда от излишни проблеми. Заобикаляха градчетата и селата. Първата нощ прекараха на открито в гората. Койчо запали огън. Добре знаеха, че огъня можеше да им навлече проблеми. Но все пак вечерите вече ставаха вече студени. А и не поддържаха голям огън. Койчо седна до брат си. Но погледа му стрелна Митра, която също го погледна с равни устни. Въпросите напираха в него. Той не можеше повече да си мълчи. Изчака я да си намери местенце, а тя седна точно до брат му.

- Митра, - той въздъхна тежко, сякаш със сядането на Митра му е паднал голям товар от сърцето. – Какво точно стана онзи ден на реката?

- Има ли значение? – Митра го погледна с загадъчен поглед, Койчо не можеше да го прочете. – Не е ли по-важно, че всичко мина по план?

- Да, така е! – Койчо се загледа в огъня. – Но ние се притеснихме за теб. Ти беше в безсъзнание доста време.

- Брат ми е прав, Митра. – подкрепи го Янко. – Докато чакахме да се събудиш даже прегледахме нещата ти.

- Да, търсехме книга с лекарства. – Йовко само чакаше повод за да се намеси и той в разговора. – Но се натъкнахме на една много любопитна книга. Каква е тя?

- Какво имаш предвид? – единственото момиче в групата го погледна с неприязън. Не и хареса факта, че са ровили в нещата ѝ.

- Има предвид, че намерихме една книга на кирилица, която води до много въпроса. – Койчо отхапа от сушеното месо, което извади от своята раница.

- Защо сте ми ровили в нещата! – Митра беше бясна.  – Как смеете? -развика се тя. – Не може така да ми ровите в нещата!

- Да, но ти не се събуждаше, даже на моменти ми се струваше, че и не дишаш. –Янко се опита да я успокои. Но не се усети, че и той повиши тон.

- И все пак не мислиш ли, че ни дължиш обяснение? – настоя с по-тих глас Койчо.

- Не, нищо не ви дължа. Вие сте нарушили личното ми пространство. Не мога да повярвам, че ви се доверих. – тя скри лице с ръце.

- Това беше единствения ни шанс, да намерим нещо, с което да те събудим. – Янко направи опит да си сложи ръката през рамото й. Но тя го избута. – Знаеш, че нямаше кой да извикаме.

- Той, е прав. – Койчо на свой ред подкрепи брат си. – Не беше нарочно. - той отново си отхапа от мръвката. Брат му и той си извади сушено месо и почна да яде, като преди това предложи на Митра. Тя го прие, само заради глада, който беше по-силен от обидата. Тя нямаше така лесно да преглътне факта, че са и ровили в раницата. Почнаха мълчаливо да ядат, а Йовко и Мартоломей също извадиха от сушеното месо и те започнаха да се хранят. Тишината продължи повече от двадесет минути, но Йовко извади бутилка от червеното вино на братята Вокил:

- Някой иска ли вино?

- Дай на сам братовчед. – едвам се сдържа Мартоломей. Те развъртяха бутилката. И когато стигна до Митра тя отпи една голяма глътка и поде:

- Книгата е истинска! – те отпи още веднъж и я подаде на Йовко. После погледа и се спря на Янко. -  Предава се в нашето семейство от поколения. Ако се чудите дали капитан Вокилов е ваш родственик, да такъв е. – Койчо и Янко се спогледаха.

- Значи ние сме потомци на чуждоземци? – Йовко беше щастлив да го узнае.

- Ами така казано, да! – Митра си предъвка след, което продължи мисълта си: - Но все пак не забравяй, че се развиваме на друго място и отново. Започнали сме от чистата нула. Или поне така казват.

С това си изказване накара момчета да се размечтаят. Йовко си извади едно дебело одеяло от раницата, постла го на земята. После извади още едно друго по-ново и по-чисто одеяло и легна. Зави се добре. Но вместо да затвори очите си, се вторачи на горе. Небето беше ясно в тази последна августовска вечер. А звездите си стояха там, светеха или може би блещукаха. Той не знаеше, как да се изрази в мислите си. Но определено знаеше, беше сигурен, че там някъде има роднини на друга планета. Но дали те бяха като него? Дали водеха такъв живот? Едва ли! Там в книгата пишеше, че те използваха машини за всичко. А те нямаха нищо механично, нямаха нищо, което да ги отменя в, която и да е работа. Тук всичко беше ръчно. Може би неговия пра, пра, пра братовчед да си служи с машини. Но можеше и да е умрял и да не е продължил рода му. Много неща можеше, но нямаше как да разбере. Не и сега, не и от тук. В този момент не беше разбрал кога е заспал, и усети лекия ритник на Мартоломей.

- Айде ставай бе мърда. – каза той. Йовко се надигна сънено, видя, че Койчо вари чай на огъня и му махан в знак, че и той иска. Големия брат Вокил само смигна в знак, че го е разбрал.

Закуската за всички беше същата като вечерята. Изсушен глиган. Но никой не се оплакваше. Важното беше, че е храна. Те хапнаха изпиха по един пресен чай и се стегнаха за път. Койчо погледна една от старите карти на баща си и ги поведе. Те продължаваха да се движат през гористите местности за да не привличат внимание. Гората в пограничните райони беше предимно смесена, но сега с навлизане към вътрешността на холоранската империя тя ставаше иглолистна. Но тъй като нямаше как да се движат само из гористи местности им се наложи да минат покрай едно селце. Те въпреки това минаха по заобиколен път и вървяха из полята, а те навярно доскоро са били посети от едната страна с жито, а от другата с царевица. Вървяха по един добре павиран път. Паветата по него бяха добра изработка за път в селски район. В повечето селски райони пътищата не бяха павирани. Този път беше околовръстен. Той обикаляше самото село.

Надеждата им да не е натоварен не се сбъдна. Постоянно ги задминаваха каруци, както и подминаваха. Наложи се Койчо и Янко да свалят доспехите, защото биеха на очи.

- Това село няма ли край? – Йовко се обади след поредната каручка, която ги задмина.

- Още малко Йовко, според картата на баща ни след около четири километра трябва да има чешма. – Койчо извади от джоба си карта и я погледна за да е сигурен, че вървят в правилната  посока. – Дам и зад нея хващаме поредната тиха и спокойна горска пътека.

- Още цели четири километра, оф. – Йовко въздъхна.

- Не се бой братовчеде скоро ще сме в гората. – Марто потупа по гръбнака братовчед си и избърза напред, където водеха колоната Койчо и Янко.

В този момент те съзряха цял батальон с холорански войници. Напред гордият им капитан ги водеше на бял кон. Най-вероятно беше благородник. Защото рядко заслужили званието си капитани имат пари за толкова красив и расов кон.

- О богове, ами сега. – Йовко го обхвана паника.

- Дръжте се спокойно, все едно са от нашите. – Койчо се обърна да успокои Йовко, който получи един удар зад врата от Мартоломей.

- Само спокойно. – определено на Янко му беше още по-нервно но искаше да успокои другарите си. Митра също нервно потрепна, но не издаде и гък.

Батальона наближи предвождан от капитана им с идеално изгладена и много добре поддържана униформа. На лявата си гръд гордо носеше медалите си. За разлика от него следващите го войници не изглеждаха така добре. Те бяха с одърпани, мръсни и скъсани униформи. Но въпреки това вървяха под строй.

Докато преминаваха покрай странниците капитана се извърна към тях и спря. Старшината след него изкомандва на холорански:

- Батальон стой. Свободно. – в този момент капитан се обърна към Койчо:

- Ей младеж, къде съм те виждал преди? Аз съм капитан Шонтеран Крисчън Бело. А вие сте? – Койчо се спря загледа капитана, той беше над шестдесет годишен, косата показваща му се под шапката беше добре посивяла. А лицето му беше обсипано с белези от множеството битки през, които беше преминал. Лице на войник! Но униформата му определено беше много добре поддържана. Койчо добре разбра какво го питаха. Още от малки в училище изучаваха техния език. Той беше доста близък до техния. Определено в основата и на двата езика стои кирилицата но беше заменена с тиралица, която всъщност е по-опростен вариант на кирилицата.

- Аз съм Койчо Николаев Вокил, но не съм имал честа на ви срещам. – Койчо не посмя да излъже противника си и се представи на перфектен холорански език. Но капитана само се вторачи в него. След което продължи. Не, не познаваше младежа, но защо му изглеждаше така познат. Дори името му беше познато. Старшината изкомандва:

- Мирно, ходом марш! – и войниците се подчиниха. Те продължиха напред, следваха своя капитан.

Койчо и компания също продължиха. Когато войниците се скриха от поглед Янко попита с обвинителна нотка брат си:

- Беше ли нужно да му казваш името си?

- Да, един истински мъж не се срамува да се изправи дори срещу цял батальон. – Койчо посочи чешмата напред. Митра, Йовко и Мартоломей се зарадваха, че най-накрая ще се движат през по-спокоен район.

- Да татко така, казваше. – Янко продължаваше с обвинителния тон. – Но в случая ние нямаме с какво да отвърнем на удара.

- Шшт, да се порадваме малко на чешмата, да пийнем малко вода. – Койчо се затича към чешмата и стигна пръв. Напръска си лицето и отми потта от главата си. Те седнаха около чешмата след, като се поизмиха и наляха манерките си. Хапнаха малко сушено месо и се насладиха на горския пейзаж. Той представляваше една есенна иглолистна приказка. Гората в тази част на холоранската империя вече беше изцяло иглолистна. Зеленината преобладаваше, а слънцето печеше силно. Определено не даваше и съмнения, че ще има още летни дни. И те дори се надяваха да не заварят зимата на този континент. Но зимата сега беше проблем за, който можеха да мислят и друг път, защото от обратната страна на пътя те видяха капитана с целия си баталион да се връщат обратно към тях.

- О, богове към горатаааа… - провикна се Янко, той очакваше тази среща да има продължение и очакванията му се сбъднаха. Всички те побягнаха към гората. Определено капитан Бело се беше сетил, че Койчо досущ прилича на баща си Майор Николай Койчев Вокил. А майор Вокил определено е бил като трън в набезите на холораните. Той е водил една от най-елитните стрелкови роти в Белгарското канство.

И петимата побягнаха към гората. Прикритието на боровата гора им даваше шанс да оцелеят. Но все пак имаха и един много сериозен проблем, те не познаваха терена тук.

Тичаха нагоре към върха, а след тях бяха войниците на капитан Бело. Колкото по-нагоре се изкачваха толкова самата гора ставаше по-гъста, а терена съответно по-труден и стръмен. Но Митра и момчетата продължаваха нагоре. Докато тя не падна.

- О, оххх. – тя изкрещя от болка. Определено беше сериозно навехнала крака си. Янко се върна малко на зад. Погледна я, а тя агонизираща от болка му извика: - Остави ме, бягайте и се спасявайте.

- Не, не можем. – Янко я вдигна и я пое в здравите си ръце. Те нямаха друг избор. Трябваше да се скрият или да останат и да се бият. Но последната алтернатива беше рисков фактор, предвид факта съотношението. Определено и бягството в непознат район не е алтернатива. За това Койчо погледна към брат си. И реши да направят друго.

- Ще използваме гората за прикритие и ще ги забавим.

- Моля? – възрази Йонко. – Ти да не искаш да ни убият?

- Няма, ако всеки си върши работата както трябва. – Койчо даде знак на всички да се спрат за да им каже какво има на ум. Така или иначе имаха преднина, която им даде малко време в което да се прегрупират и да си създадат план за действие. Решаващо действие. Те трябваше да ударят така, че да се откажат да ги атакуват или да ги забавят до толкова, че да им се изплъзнат. Единственият начин беше да следват плана на Койчо. Ситуацията излизаше от контрол. А Койчо и спътниците му не се бяха били и не бяха убивали, те не бяха участвали в битка. Самата ситуация бе петима на един цял батальон, който е водел битки. А нашите герои още не бяха. Но имаха плана на Койчо…

Следва...