Слънчево и приятно, такова беше времето. Птиците му се радваха хората се разхождаха и събираха последните есенни лъчи. Беше последният ден от поредицата топли и слънчеви дни.
Този път синоптиците като по чудо бяха познали. Слънцето едва беше се скрило за последната панелка и задуха студеният северен вятър. Със себе си той носеше студ, студ и още студ. Облаците не закъсняха. Дойдоха и с плътната си гъста пелена, покриха небето и звездите така сякаш ги завиха, за да ги предпазят от приближаващата със страшна сила сибирска зима, а всъщност искаха само да ги скрият от очите на хора и животни, за да не може никой да види и капчица надежда, че всичко това може изобщо някога да свърши.
Ден, два, три.... навън се чуваше само граченето на гарваните, търсещи в тъмнината някаква каквато и да е храна. Но поради почти непрогледния мрак така и не можеха да намерят дори мърша, която да изкълват.
Седмица, месец... мракът става все по-непрогледен, вятъра – все по-силен, студа - все по-смразяващ. Вече дори и огъня не може да те стопли, имаш чувството, че е толкова студено, че чак пламъците замръзват, а мрака и тишината от вън само подсилват това усещане.
Пет месеца почти непрогледен мрак и сковаващ студ.
Събуждаш се след това и какво да видиш, само за няколко часа облаците са се разкарали, вятърът е утихнал. Можеш да видиш звездите.... не само да ги видиш, имаш чувството, че са толкова близко, че можеш да ги докоснеш. Сън не може да те хване, очакваш с нетърпението на първокласник първия слънчев лъч.
Излизаш навън и ето го, Слънцето изгрява, обвива те в светлината и топлината си, птиците отново пеят, животните едно по едно се подават от дупките си, а ти се чувстваш... щастлив.
П.П.: С цялата тая глупост искам да кажа, че не може винаги да вали, все някога трябва да изгрее и слънцето (било то и само за 10 минути) и не му ли се радваш когато го има, после когато изчезне ще съжаляваш.....
© Слънце Антимов Всички права запазени