- 2 -
Точно в 4.07 часа прозвуча сирената за тревога.
- По машините, бегом марш! - гърмеше гласът на Балерината.
Войниците скачаха от леглата за секунди, машинално се обличаха, грабваха автомати и противогази, след това бегом напускаха спалното помещение. Тишината на студената януарска утрин изчезна за миг. Викове, псувни и рев на дигатели се чуваха отвсякъде. Въздухът се изпълни с напрежение и мирис на изгорели газове, сякаш това не беше тренировъчно учение, а начало на Трета световна.
Командирът на поделението майор Великов, облечен в камуфлажна униформа се покатери на верижния бронетранспортьор. Застана на купола на машината, надяна шлемофона и като един нов Александър Македонски посочи с ръка напред, готов да завладее света. Редник Иван Чобанов седеше в БТР-а и се опитваше да чуе командите на майора в слушалките на своя шлемофон. Механик-водачът Дамян Дамянов даде газ и допотопната машина тръгна към изхода на поделението като се тресеше в последни издихания. Свързочникът се ослуша и долови странен звук. Изключи канала на командира и се обади на водача.
- Братле, дочувам някакво шибано стържене от мотора – младежът използваше думата „шибано”, навярно за да подражава на американските актьори.
- Трай си, Чобанов! Каквото има да става - ще стане!
Увереността на младши сержанта успокои войника и той отново включи командирския канал. Майорът беше много тих на върха на купола. Това се стори необичайно на Иван, познавайки емоционалната натура на своя началник. Погледна към жака на шлемофона и с ужас установи, че се е извадил от гнездото. Набързо го включи и ушите му едва не изгубиха чуваемост. Великов крещеше колкото му глас държи:
- Хайде, войници, напред! Да стегнеме здраво бойния ред! Натискай педала, дай пълна газ, за да стигнем ние завчас! - началникът обичаше мерената реч и често търсеше римата. Някъде удачно, друг път - не. За него поезията бе страст и хоби. Затова винаги носеше в джоба тефтерче, в което записваше бисерите на своето вдъхновение.
Колоната бавно следваше бронетранспортьора. Тъкмо напуснаха района на поделението и командирската машина запуши, изскрибуца и спря.
- Защо спряхте, рицари железни? Бяхме първи, станахме последни – тази рима особенно му се хареса и реши да я включи в тефтерчето по-късно.
- Гос'ин майор, разрешете да доложа - Дамянов беше свалил шлемофона и говореше през отвора на люка.
- Доложи, а след туй на някой ще му се стъжни... - Великов се взираше във вътрешността на машината, но тъмнината пречеше на видимостта. Затова включи фенерчето си.
- Опасявам се, че повредата е доста голяма и няма да може да се поправи бързо....
- Майко мила, виж каква беда ме е надвила. Вие двама останете и машината ще приберете! Аз с моята кола ще мина градове, села. Мисията ще довърша, без хатъра си да скърша.
Ефрейтор Пъдарев спря командирския джип до БТР-а. Майорът се качи и седна на задната седалка. Погледна часовника си на слабата светлина на плафона. Беше 4. 22 минути. Изглежда му се беше изпарил мерака да завладява света, защото само кимна на шофьора. Автомобилът рязко потегли. След него продължи цялата колона. Звукът от машините започна да заглъхва. Само миризмата на изгорели газове все още се долавяше във въздуха. Не след дълго и тя се изгуби. Ако не бяха дирите от гуми и вериги, останали по белия сняг, човек би си помислил, че това никога не се е случило.
© Светлан Тонев Всички права запазени