Стоях сама до прозореца. Навън тихо шумеше пролетният дъжд. Минаваха насам-натам хора. Някои с чадъри, други - без. Измокрен, всеки бързаше да се прибере или просто излизаше. Наблюдавах една гледка, изпълнена къде с тъга, къде с красота. Някъде по дъждовната улица мярнах едно момиче. Тя стоеше сама под спирката на тролея. Беше се сгушила във хладината на деня. Чакаше някой. Беше цялата мокра. Нервно и загрижено гледаше своя телефон. Тя не беше от най-наконтените, но беше добре облечена. Имаше семпло яке и беше с малка чантичка. След известно време видях как едно момче бързаше под дъжда, който се бе превърнал в порой. Момчето също нямаше чадър. Той даже потичваше към спирката. Щом стигна там, с момичето се прегърнаха. Разбрах кой чакаше тя загрижено. Лицето й, до този момент затъжено, изведнъж светна като слънце. Дълго време останаха гушнати двамата и си размениха няколко малки целувчици.

Дъждът започна да намалява и за минимално време едвам-едвам заръмя. Двамата младежи се хванаха за ръка и тръгнаха на някъде. Слънцето леко се появи сред сивите облаци. През цялото време аз стоях на прозореца и наблюдавах улицата. Всичко бе така мокро от дъжда, но и така сухо от самота. Бяха се образували големи локви. Преминаващите коли изпръскаха няколко минувачи, от което последваха една-две ругатни и доста нацупени погледи. И с право.

На мен ми беше някак драго да седя и да гледам обстановката. Една най-обикновена обстановка след пороен пролетен дъжд – толкова еднообразна, но и толкова неповторима.