-  Така ли се отплащаш за това, което направих за теб? - чу се гласът на Стефан. Двамата живееха четири години заедно, но не бяха сключили брак. Нещата вървяха добре, докато един ден той разбра, че тя вземала от парите му и ги давала на детето, което беше родила. Тогава  не познаваше Стефан. А сега, от страх да не го загуби, беше скрила истината. Вихрен, нейният син, даде да приятелката си. Не искаше да го остави в родилния дом за осиновяване. Тогава Вероника току-що беше родила Бистра. Искаше да има още едно дете. И Гергана реши да я помоли да вземе Вихрен. Разговаря с нея дълго и двете решиха, че ще го остави при Вероника.
- Ще ти изпращам пари, с които ще гледаш Вихрен. Каквото е необходимо относно отглеждането му, ще ти помагам.
- Не се тревожи, Гери. И без това щях да си родя още едно дете. Но сега Вихрен ще ми бъде второто.
- Един ден ще ти се отблагодаря, скъпа приятелко. Никога няма да те забравя.
    Дните се нижеха един след друг. Вихрен стана на шест години. И тогава Стефан научи истината. Случайно засече Гергана, когато отиваше да го вземе от детската градина. Беше го хванала за ръчичка и  двамата вървяха. Детето не знаеше , че  беше неговата истинска майка. Тя го вземаше всеки ден от детската градина, а то й се отплащаше с лъчезарната си усмивка. 
    Днес не й провървя. Стефан я засече в момента, когато го беше прегърнала и нежно го целуваше по румената бузка.  
- Кое е това дете, Гери? - попита с изненада той. 
Тя не знаеше какво да каже. Цялата се тресеше пред мисълта какво ще му каже. Сълзи напираха в очите й и леко се замъглиха.  
- Това... да знаеш. Не, не мога да ти кажа. Нямам сили.
- Какво не можеш да ми кажеш? - запита Стефан. 
- Ами аз... Такова. Това....
- Гери, не говори с недомлъвки! Кажи ми истината!
- По-добре да умра, отколкото да ти кажа! 
- Не мога да те позная мила. Няма я оная пряма жена, която ми казваше: " Нека никога не се лъжем! Ако има нещо, ела и ми го кажи право в очите."
- Да... Моля те! Разбери ме!
- Хайде, изплюй камъчето! По-добре кажи, отколкото да премълчаваш!
- Това е Вихрен. Вихрене, подай ръчичка на чичкото! 
    Детето погледна любопитно и подаде малката си ръчичка на Стефан. Той го грабна в обятията си и нежно целуна по бузката. Гергана досега не беше разбрала, че той толкова много обичаше децата. А защо не искаше да му роди?! 
- Може би е  на твоята приятелка? Защо тя не взема детето  от градината, а ти?
- Ох, не мога повече. Това, Стефане, е моят син. Аз го родих преди години и го дадох на Вероника да го гледа.
- А може би един ден детето ще разбере, че тя не е неговата майка и какво ще каже?
- Виж, за това не бях помислила. Но то расте пред моите очи и аз всеки Божи ден знам какво става с него.
- Ето докъде стигат нещата, когато човек не мисли навреме. 
- Така стана и преди години. Когато разбрах, че съм бременна, беше вече късно. Трябваше да родя детето. Иван не научи, защото се разделихме и повече нямах вест от него. Той изобщо не знае, че има син. Пък и да знаеше... 
- Ей, Гери... Не знам какво да те правя? Така ли се отблагодаряваш за всичко, което направих за теб? Да беше ми казала. Любовта ще изчезне, след като жената, която говореше за истината, самата тя крие такава истина.
- Моля те, Стефане!Човек цял живот греши. Но не исках да те изгубя. Мислех си, че, ако ти кажа истината, ти ще ме разлюбиш и ще ме изоставиш. 
- Не е така, мила. Животът сега е друг. Хората се женят и разженват. Такива като теб има много. Но повечето от тях са изоставили децата си и не знаят нищо за тях. А ти все пак си помислила. Може би един ден ще вземем Вихрен и ще си го отгледаме. 
 Гергана го погледна изненадано. "Това ли е онзи Стефан, който не искаше да има деца! Не, не може да бъде. Та той говори истината." 
- Стефане! Знаеш колко ме зарадва. Разкайвам се за това, че не съм ти казах. Прости ми, моля те! 
- Прощавам ти, мила Гери! Толкова много те обичам и те приемам такава, каквато си.

14.11.2009 г. събота