Прости ми!
Моля те, прости ми... За това, че съм искрено емоционална. Прости ми, че си усещал вкуса на сълзите ми повече от всеки друг. Прости ми, че си усещал силата на гласа ми в моментите, в които вместо да кажа тихо "съжалявам", ставам като луда и искам да крещя, докато остана без глас. Прости ми всички изблици, които си понасял с и без причина.
Дълбоко в сърцето ми аз съм все още дете. Сърдя се за всичко, което не съм получила, за всичко, което не е станало така, както аз искам. Капризна съм, докачлива и на моменти ужасна. И искам прекалено много от теб. Защото в детските ми и наивни очи ти си перфектният мъж. Този, който може да ми даде всичко, което си пожелая. Защото ти можеш да стигнеш звездите с едно протягане, можеш да събереш всички морета в дланите си, можеш да ми дадеш всичко, от което аз имам нужда. Но по тази логика стигам до извод, който ще задам като въпрос към всички. Не сме ли самите ние все още деца? Нямаме ли мечти, нима вечер, като заспиваме, всеки от нас не си е представял как това, което иска най-много, се сбъдва. И какво става, когато не получим това, което искаме. Тръшкаме се, тропаме с крак, някои го правим така, че да ни забележат, други не. Избираме си друга мечта. Почваме да се молим тя се сбъдне, да ни направи щастливи. Но винаги съжаляваме за изпуснатия миг, за загубения блян, а надеждата, че някога ще получиш желаното, винаги гори в душата ти и изгаря мислите ти.
Такава съм си. И много пъти се опитах да го променя. Но не мога. А и няма ли да изгубя себе си, ако го направя. Къде ще остане детето, което се разплака, когато му казаха, че е красиво, което подскачаше от радост, когато получи смс от теб, който гласеше просто "Obi4am te". Кой ще разказва приказни истории за принца на бял кон, който дойде и даде надежда на просячето за любов... Къде ще отиде всичко това? Ще изчезне ли приказката?
Прости ми, мили. И ти благодаря, че въпреки всичко ме приемаш и ме обичаш, такава, каквато съм. Въпреки че не разбираш понякога защо се държа така, ти винаги ми казваш "Няма за какво да ми се извиняваш, нищо не се е случило" и ме прегръщаш. И не се опитваш да ме промениш. Понякога просто имам нужда да стане на моето, за да поддържам онова пламъче в душата ми, пламъчето, което пази мечтата ми. Да бъда истинска и обичана.

p.s.

Ти - "Обичам те!"

Аз - "Аз теб повече!"

Ти - "А аз теб, най-много"