Кой сме ние? Какво сме? Същества, дарени с привилегията на разума, а може би същински полубогове? Но ние кървим и ни боли, и раждаме се, и умираме. Нима това е белег на божественото, нима в нас няма нещо животинско? Всеки наш дъх ни принизява, защото сме проклети да носим бремето на глупостта, на яростта, на жестокостта, на алчността. Нима не носим в себе си силата на унищожението, нима не сме на себе си врагове? Да, ние носим в себе си и лудостта и безумството на нашата природа. Изгнаници сме в тъй тъмен затвор, построен от самите нас. Все живеем в илюзии, все вярваме в лъжовните чувства. Съществуваме, вкопчили се в жалкия период, наречен наш живот. Ние всички се раждаме, живеем и умираме. И образът ни избелява с времето. Живи сме само докато ни помнят, после потъваме в забрава. Тъй жалко е това. Нима ние не сме най-големите глупаци? Живеем в страхове и сенки. Очакваме щом се отпуснем назад някой да ни хване, очакваме все някой да ни държи ръката и да бърше сълзите ни. Все друг е вино ...