Просто неделя
Работна неделя.Скучен ден пълен с разговори за книги и филми. Остават ми още само 9 дни до края на предизвестието и започвах отначало в друга фирма. Миленка си беше взела книга и към един часа започна да я чете. Аз също опитах да почета от една,която бях започнала да пиша, но двете чухме вик от улицата. Крясъци на жена и видяхме как въпросната беше в шок. Много хора също видяха това, но не помогнаха. Загледах се и познах коя е-винаги със съпруга си ни правеха проблеми в магазина и връщаха стока. Определено не ги харесвах, но сега тя беше в шок, а аз съм човек. Жената повтаряше само, че съпругът Евгени я чака и трябва да отиде при него на спирката. Осъзнах едно- нещо се е случило и не мога да подмина. Няма как.
След 30 минути охрана да не рискува живота си с необмислена постъпка, слезе нейна позната Жасмина . Опитах да ги оставя ,но Жу ми посочи корема си и каза,че не може да се справи сама, а осми месец наистина е основателна причина. Тя ми каза началото на история, а края зависеше трите жени - аз, Жасмина и Милена (жената). Евгени пътувал от София за Бургас и друг шофьор навлязъл в насрещното. Това бил неговия край, а нейният зависеше от бременна жена и някой, който не я познава ,дори не я харесва.
Милена се отскубна от Жу и затича към улицата с много коли. „Той ме чака там” - това повтаряше само(не го забравям и до днес). Не ме чу като и казвах, че детето й я чака горе. От потните ми длани нямаше как да се отскубне, защото отговорността за живота й беше моя . Побягна към улицата. Забързана кола с грубиян вътре ми подвикна „Остави откачалката. Нека си мре”.Щеше да блъсне двете ни.
Ядосах се и от яд заревах. Блъснах я в стената на една къща и креснах „Детето ти е горе! Живей за него!”. Жу я хвана за ръка и я поведе към дома си, но Милена се дръпна и ме погледна:” Приятелка ли ми е тя? Мога ли да й вярвам?”. Казах й да се качи.След малко дойде и линейка.
Простих им . Толкова пъти им се ядосвах и мразих, а сега направих нещо за тях, за нея. Прошката е трудна, но освобождава.
Често виждам детето й Анджело и нея и се радвам, че не останах като другите да гледам. Да, поне 15 души на главна улица във Бургас гледаха как една жена се превива от мъка загубила съпруга си .
Просто една скучна неделя беше, без клиенти и емоции, с разговор за книги, а накрая се превърна в моя ден на прошката. Сега моля всеки, който поне малко се е трогнал от прочетеното да прости на човек, който го е ранил . Аз вече простих на всички!
© Станислава Димитрова Всички права запазени