Просто тривиална история
по „Почти тривиална история”
с любезното разрешение на странница (Сеси)
Дори в метрото времето лети невероятно бързо, когато разделя хората. Сякаш точно това му е работата. Не го интересува колко дълго младата жена ще остане да живее със спомените, направили я толкова щастлива. Харесваше му да ù отнеме това, което бе осмислило живота ù, макар за кратко. За ден.
Тълпата въздъхна, когато се появи мотрисата. Разпъна гръд, оживя и ги избута най-отпред. Затрополяха нозе, размърдаха се мишци, перонът отесня. Мъжът усети пръстите ù. Смутено се усмихна.
- Хайде, чао…
Жената го проследи с очи. Вагонът го погълна, скри го от премрежения ù поглед. Искаше нещо да му каже, нещо забравено, неизречено. Човек се сеща за толкова неща в последния момент… Неизреченото ù сбогом бе горчива въздишка и подтиснат вик. Затича се към къщи с ясното съзнание, че тоя, който бе срещнала, си бе отишъл.
Калина се хвърли по очи на дивана. Зарида. Даде воля на избуяващото в гърдите ù недоволство срещу капризите на съдбата. Спомените стояха като забодени с габър пред очите ù. Лицето му. Толкова красиво. Боже, тия очи! „Има те! Това ми стига!” мислеше си тя и опитваше да надвие обзелата я слабост.
Отвори се входната врата, подръннаха ключове. Майка ù се прибираше.
- Хей, няма ли кой да ме посрещне? – отекна гласът ù. – Кали…
- Оправям си стаята, мамо – опита да се усмихне. Пое чантата и я остави в кухнята.
- Димитър те е търсил цял ден – майка ù нахлу домашни чехли. – Срещнах баща му, поздравява те. Да не си загубила GSM-а?
- Не, маман, батерията му пада… - излъга я.
- По мое време си пишехме писма – чу зад гърба си, преди да затвори. – И знаеш ли, май по-хубаво беше. Никога не им падаха батериите…
„Лесно ти е на теб!” избухна в стаята си Калина. „А и какво ли разбираш от любов!”
Бе несправедлива в гнева си, усещаше го, а и Димитър нямаше никаква вина, че тя срещна Пламен. Още повече, че бе свестен и държеше на нея. Но празнината в отношенията им в последно време бе явна, само той не можеше да я види. И Пламен… Ох, Господи, помисли си, побърквам се!... Тая прищявка на съдбата, или себе си да обвинява за проявеното малодушие?... Или сърцето си, което съвсем независимо от очаквания и желания заби в друга посока?
Майка ù я повика в кухнята. Телефонът ù звънна, тя погледна дисплея, но не отговори. Жената до нея повдигна въпросително вежди, но замълча и продължи с вечерята.
Следващите няколко дни минаха някак мудно и в гузно спокойствие. Телефонът кротко мълчеше и това я изпълваше с увереност, че нещата някак си от само себе си са се оправили. Мъртвото вълнение избухна в ураган на четвъртото утро. Шефът забеляза, че закъсня и я наруга пред всички. Тръсна ù папките за тримесечието и поиска до края на седмицата да ги обработи. На всичкото отгоре вечерта заваля, преди да стигне до спирката. Небето изля гнева си върху нея, превърна дрехите ù в дрипи, косите ù се сплъстиха, счупи токче в трамвая. Като обезумяла нахлу в дома си и се тръшна на дивана. Зарида от безсилие.
И тогава някой позвъни на пожар. С бесове в главата отвори входната врата, за да се убеди, че дъждът не е пожалил и Димитър. Отмести се и проследи калните му стъпки до хола. Прехапа език, когато я обсипа с въпроси:
- Какво става с теб?... Звъня, не се обаждаш… Телефона си изключваш, криеш ли се?!... Кажи ми, какво се е случило?... Не ми мълчи, моля те, отвори я тая уста, кажи нещо…
Цялата решителност, която ù би била нужна за такива моменти, би я напуснала, дори да я притежаваше. Главата ù забуча, вън тресна гръм и като че ли екотът му се пренесе в стаята. Храстите пред стаята ù зачукаха с гневни пръсти по прозореца, вятърът изду мощна гръд и затръшна вратата на терасата, посипаха се стъкла… Писна аларма на паркинга, Димитър стоеше в средата на хола с калните си обувки и искаше отговори... Причерня ù, отпусна се на близкия стол…
- Знаеш ли какво… Писна ми от тийнейджърските ти настроения… Писна ми!... Обади се, като пораснеш…
Помнеше, че вратата засмука Димитър и грозно хлопна след него. По пода се посипа мазилка. Някаква сила я застави да вземе стирката. Отвън бурята бушуваше. Триеше калните петна и се опитваше да подреди мислите си. Димитър, първата им среща. Усмивката му. Очите, в които се влюби. Думите, които мълвеше поетът в него. Прегръдката му и онова неземно блаженство на влюбената жена, когато се чувства защитена и значима. Всичко бе толкова хубаво!...
Първите им разриви настъпиха може би от вечната му и припряна настоятелност да е само с него. Дори на кафе с приятелки започна да ходи скришом и да ги чувства като малки сладки бягства. Искаше глътка въздух, но не знаеше как да си я извоюва. Любовта му бе всеобсебваща и смазваща… Дори когато заговориха за брак, тя не бе убедена, че това е всичко, което някога е искала…
И тогава се появи Пламен. Тих, скромен, интелигентен. С него се чувстваше лека и безгрижна, смееше се. Почувства щастието по друг начин. Оная сряда, в която случайно се засякоха, дъждът сякаш изми мрачното ù настроение. Скачаха в локвите като хлапета, гонеха се по улиците, пресичаха пред разгневените таксита, които с вой и дюдюкания преминаваха край тях… Тогава бе и първата им целувка. Случайна сякаш. След нея и двамата се чувстваха различно. Калина сияеше…
За кратко. Горчивината от невъзможността на такава връзка я приземяваше. Усещаше се обречена и това я прекършваше.
Продължението от странница (Сеси)
Р. Романов
© Румен Всички права запазени