Застинал сред мрачната картина, която обрисуваше сам той в главата си, реши да се порови из миналото... Обикаляйки спомените един след друг, сякаш разлистваше вестник - понечи да отпие от кафето си - просто по навик... усети как главата му бе разцепена от смразяваща мисълта болка... и чу глас: "Продължи напред, не е този!" Смаян от собствената изобретателност на подсъзнанието си... той продължи. Отгърна поредната страница - онзи прекрасен излет в парка... Тя бе легнала в него и му четеше любимите си стихове... Отново онова ледено острие го разсече в момента, в който поиска да я докосне... "Казах напред...!" - краката му сякаш сами вървяха... накъде?! Кой говореше?! Нали просто си мисля...?! Безброй въпроси започнаха да изникват в главата му и нито един не намираше своя отговор. Последната страница на вестника със спомени беше изпокъсана, размазана - сякаш нарочно... "Стигнахме...!" Какво е това, къде сме стигнали, кой по дяволите си ти?! "Това не е важното, тези който са те заключили т ...