"Първи април е прекрасен. Втори - мистичен. Но той все още не е тъй важен, понеже днес е първи - и е днес. По всичко личи колко специален ден предстои да се случи. Ще ми се да мога да задържа това чувство завинаги - обичам. Обичам моята муза, защото тя кара душата ми да се усмихва. Благодаря ти, музо!"

Днес е много специален ден. Някои хора не биха се съгласили с мен, но това си е тяхно право - не мога да го оспоря. Красотата е в очите на наблюдаващия, а аз наблюдавам. Виждам как дърветата се пробуждат за поредна година, слънцето и днес се показа, окъпа всичко в златисти цветове и изгони сивотата на сумрака. Този начин, по които виждам света в момента ми е все още леко странен, но е точно това, което ми трябва. Идва ми да скоча на крака, поведен от гласа на Морисън, и да изтанцувам спомена ми за поколението на любовта, който душата ми винаги ще носи. На сън ме спохождат спонтанни картини на танцуващи хора, цветя, китари, наркотици, красиви думи и обещаващи погледи. Честичко сънувам непогрешимия взор на две прекрасни зелени очи, които преди 50 години ми обещаха пак да се намерим. Пазят тайната на всичко, но мога да ги разчитам и най-вече - разбирам. 50 години изминаха, а намерихме ли се? Да, любов, пак си тук, а аз пак си спомних всичко, което бях забравил за тези години. Всичко, което си позволих да забравя с лека ръка. Бях забравил какво е любов и радост, истинска, неподправена радост - не влюбване в конкретен човек, а чувството на единение със всичко, смиреност и смелият поглед напред... но ти, любов, ме накара да си спомня. Един ден ще те догоня, ще видиш, нали ти обещах? Ти винаги си била хилядолетия по-мъдра и разбираща от мен, още в първия миг щом те срещнах го разбрах и си спомних. Дали искам да съм с теб? Не знам. Дали те обичам? Със сигурност. Помниш ли когато танцувахме под дъжда и се държахме с очи, вперени в очи и колко прекрасно беше всичко? Как можах да забравя? Как можах да прекарам 19 години без спомена за теб и да не полудея? Прости ми, любов, че те обичам по този начин - необясним и малко луд. Ако бях музикант щях да напиша албум за теб. Ако бях художник щях да нарисувам стотици твои портрети. Ако бях актьор щях да ти посветя всичките си роли. Ако бях писател щях да пиша за красотата ти. Но, уви, любов, едно писмо е пределът на възможностите ми. Едно писмо, което никога няма да получиш и прочетеш, защото ти знаеш всичко това. Знам, че съществуваш и това ми дава сили да дишам.
Днес е много специален ден. А денят едва започва...