Момчето вървеше само, по тясна, горска пътечка. Нощта вече се беше спуснала над главата му, но то продължаваше да крачи, макар и да не виждаше нищо пред себе си. Пътеката беше права и равна, и младежът беше щастлив от този факт. Струваше му се, че нощта ще мине по-бързо, ако върви по толкова хубав път.
Както си подскачаше по него, изведнъж усети, че се е променил. Навлезе в друг участък от пътя. Сега беше осеян с дупки. Момчето се постресна за миг.
- Ами сега? Тъмно е, не виждам нищо, как да мина? Не, ще опитам! Рано ми е да се отказвам!
Забърза крачката си, но започна да се препъва постоянно, и реши, че бърза прекалено много. Позабави, започна да стъпва по-предпазливо, и нещата като че ли се нормализираха...
Изгря луна, светла, голяма и красива, като първата любов. Около нея имаше множество ярки, бели звезди, които изглеждаха, като прехласнати по нея. Слабата светлина давана от този небесен спектакъл, беше достатъчна, за да покаже пътя, на момъка. То се затича напред, зарадвано, преиз ...