11

         В симпатична двуетажна къща, намираща се в сърцевината на улица ,,Фетъл Слайм’’, живееше седемдесетгодишният старец Бъкс Пърс. Пенсионираният пощальон (навремето с Аманда бяха страхотен тандем) ценеше моментите ден за ден, така както останалите хора на неговата възраст. Глътката въздух за него бе равносилна на джакпот от лотарията.
         Въпреки годините си Бъкс не изпитваше никакви болки в тялото. Всяка сутрин правеше половинчасова разходка из неравните улици на Гленкоу, която го караше да се чувства все по-млад. Много често посрещаше изгрева в компанията на малкото си кученце, което обожаваше да тича на воля.
         Старецът живееше сам. Преди две лета съпругата му загуби тежката битка с коварната болест – рак на гърдата. В дъждовния ден, в който я положиха в студените гърди на земята, той изплака море от сълзи.
         На входната врата на къщата бе залепен некролог с нейна снимка. Касиди Фолтън. имаше още какво да остави след себе си. Домът и семейството ѝ бяха показател за добър живот, но нереализираната ѝ мечта да издаде стихосбирка отлетя с нея на небето.
         С годините трупаше все повече и повече стихотворения, които отлежаваха в книжни тефтери. Възприемаше творчеството за пространство, в което думите стават портрети на чувства и чувствата стават портрети на думи. Несподелеността му понякога я натъжаваше много.
         Съпругът ѝ така и не прочете нещо от написаното. Проявяваше грубост към нежността, без да знае, че някои от произведенията са посветени на него. Като че ли изпитваше суеверен страх от поетичните ѝ премеждия. 
         В топло октомврийско утро будилникът на възрастния мъж запя като оперен певец, за да сложи начало на поредния му ден за оцеляване. Бъкс го изключи, протегна ръце във въздуха, прозя се, разтри очите си с длани и погледна през малкото прозорче на стаята си.
         По кристалното небе нямаше нито едно облаче – знак за триумф на слънчевите лъчи. Листата на дърветата се олюляваха от докосването на нежния бриз. Птичките, накацали по жиците на високите бетонни стълбове, наблюдаваха хорското раздвижване.
         – Ще бъде хубав ден! – въздъхна старецът, загледан в момичешкия танц на природата. Бръчките на лицето му изчезваха на фона на утринните лъчи, които го озаряваха.
         По улица „Фетъл Слайм“ мина бездомно куче. Опитът му да си намери някаква храна надали щеше да се увенчае с успех, защото наоколо имаше само празни опаковки от цигари и смачкани кенчета бира.
         Бялата му козина бе пропита с гнойни рани. Едно от най-често срещаните явления в Гленкоу бяха боевете между животни. Без да създават проблеми, стартираха яростно и завършваха безславно. Не само в човешкия свят имаше противоречия.
         Копоят се приближи прекалено близко до къщата на Бъкс и изскимтя жално. Застана срещу входната врата така, сякаш очакваше отвътре да изскочи огромен сандвич. ЖИВОТЪТ Е ХУБАВ...
         Изкачи предпазливо стълбите на верандата и се настани на дъбовото канапе, на което побелелият мъж наблюдаваше изгрева с чаша кафе в ръка. Картината би била умилителна за всеки минувач, но надали такива чувства щяха да изпълнят душата на стопанина, сблъскал се с неканения гостенин.
         Бъкс приготви ароматната си напитка. Бялата порцеланова чаша имаше формата на обърнат трапец. Поела кафявата течност, приличаше на миниатюрен Тартар.
         На гранитния кухненския плот бе поставен отцедник за домакински съдове. „От неръждаема стомана е!“, обичаше да се хвали на гостите си Касиди. Малките неща я зареждаха с преливащ позитивизъм. Непринуденият ѝ глас кънтеше в съзнанието на съпруга ѝ до ден днешен...
         Старецът се понесе с кафето в ръка към любимото си място за отдих. Когато затвори кухненската врата, усети режеща болка в закръгленото си коремче. Незначително неразположение или предзнаменование за лоши събития? Радвалият се на крепко здраве мъж се отдаде на първия вариант.
         Слънчевите лъчи се отразяваха в кристалния полилей в хола. Бъкс намести интуитивно пухените възглавници на ъгловия диван – перфекционизмът живееше в душата му като второ сърце. Притежаваше уникалната способност да забелязва и най-малката нередност в строго подредения си дом.
         Нищо неподозиращият човек излезе на верандата и си пое си дълбоко въздух, който му се стори някак свеж и сладък. Дробовете му въздъхнаха от задоволство, а на лицето му грейна блажена усмивка, подплатена с младежка красота.
         Стрелна поглед към началото на улицата, където се движеше силуетът на господин Фолинс. Дългогодишният любител на цветя отново се грижеше за своите „деца“ – така обичаше да ги нарича, които варираха във всякакви видове. Макове, рози, лалета и петунии го караха да се събужда с усмивка и да не обръща внимание на капризите на вечно недоволната си жена.
         „Ех, Фолинс, Фолинс...“, въздъхна и отмести погледа си към яркосиньото небе, желаещо лек и спокоен ден на всички. Птичките, които летяха по него, приличаха на мухи.
         Вдовецът отпи от райското си кафе. Когато погледна към дивана, попадна на кучешките очи, които го гледаха приятелски. Смесени чувства изпълниха старческата му душа.  
         Животното не помръдна. Опашката му висеше до дъсчения под като въже. От муцуната му течеше лига и дишаше учестено като олимпийски спринтьор.
         Старецът се приближи до него. Най-добрият приятел на човека повдигна инстинктивно глава. Сякаш забеляза котка. Ушите му се изостриха. Мъжът замръзна на място.
         – Добро утро, Бъкс! – провикна се старата продавачка Сюзън, която отиваше на работа.
         – Добро утро, Сю! – чу се тих шепот от верандата.
         Жената се изгуби в безкрайните дебри на улица ,,Фетъл Слайм’’. Когато положението се успокои, стопанинът седна до неканения гостенин и го загали с пухкавата си длан.
         – Красавец, какво те води при мен? – уличното животно бе положило глава в скута на новия си приятел, който го даряваше с любов и топлина. – Колко си мръсен! Ще те изкъпем и ще станеш много по-хубав!
         ЖИВОТЪТ Е ХУБАВ...