30.06.2012 г., 20:36 ч.

Пътепис с послепис-2 

  Проза » Други
797 0 2
5 мин за четене

Таксито ни остави в центъра на града, близо до квартирата на Петя. Пътьом минахме през големия супер, за да купим плодове, сладки и минерална вода.

О, апартаментчето на Петя се оказа много приятно! Всъщност е таван - две стаи и баня, но с копринени тапети и тежки завеси в различни нюанси на кафяво и бежово. Много е удобно, ако живееш сам и не държиш да си готвиш. Банята е с такива размери, че като си пуснеш душа, буквално се завиваш с мократа мушамена завеса. Ала иначе - в прекрасни сини плочки.

Няма телевизор, но Петя тутакси пусна компютъра и то на любимия сайт. Така че можах да ти напиша и онова писмо, докато тя си вземаше душ.

Вечерта прекарахме в едно много приятно ресторантче на брега на Дунава, където бяхме май единствените посетители. Най-после щях да се срещна и с Пепи, за когото милата ми приятелка беше послъгала преди време, че "слава Богу, не се интересува от писаниците в нашия сайт", а 10 минути преди срещата ме предупреди: "И да знаеш, че и той пише там...". Ха сега де!

Срещата беше много приятна. Аз седях на председателското място на масата в ресторанта, точно пред големия плазмен екран, на който даваха "Music Idol". От двете ми страни бяха седнали те двамата; падаха се един срещу друг. Много ми хареса спокойствието и чувството за взаимност, което се е установило между тях. От 2-3 месеца живеели заедно, казват. Така добре са се напаснали. Ех, ако и на мен някога ми се случи това, вероятно и аз, като нея, ще мога да казвам: "Вече не мога да напиша нито ред!".

Пепи е от този тип мъже, които изглеждат по-млади от календарната си възраст. От моя гледна точка (вероятно и Петя мисли така) изглежда много добре - с големи кафеви очи, средно дълга (до раменете) коса, не плешив, не побелял... Любопитната подробност е, че на 30 години започнал да се занимава с балет и известен период от живота си, който той нарече "чергарски", танцувал ту в този, ту в онзи бар. После заминал за Германия като строителен работник. Сега има дребен търговски бизнес. Вайкаше се, че в момента в града се строят 7 мола, които могат да му вземат клиентелата.

Вечерта спах в малкото апартаментче на Петя, на спалнята. За "лека нощ" Петя ми почете стихотворения.

Бях я уплашила, че се събуждам рано. Всъщност тя стана преди мен. Подскочи като на пружинка. Отиде да направи кафето. Ти знаеш, ние с нея доста неща сме си разказали една за друга, та разговорът ни беше само като продължения на отдавна засягани теми.

После излязохме. Пепи ни чакаше в едно кафене точно пред Блока на активните борци - явно това е една от забележителностите на Русе, защото ми обърнаха внимание на това. Бял дълъг висок блок, който по времето на соца сигурно е изглеждал и красив. Седяхме на главната улица, която в почти всички български градове изглежда по сходен начин - пешеходна зона, над която хвърлят сенки дърветата; отстрани - магазини.

Следващото ни културно посещение беше Музеят на железопътния транспорт. Бях забравила (или по-точно никога не съм знаела), че първата жп линия в България била Русе-Варна. Музеят беше затворен, но локомотивите и вагоните в двора се виждаха добре. Включително Вагона на Митхат паша - естетвено в турскосиньо; включително Вагона на Фердинанд, включително Вагона на Борис и т.н. Нямаше кой да ни пообясни някои неща. Беше сезонът на цъфтеж на тополите. Целите побеляхме от пухчетата. В тази част на града има страшно много тополи.

Разгледахме и центъра на града. Хубавият площад. Съдът. Общината. Театърът. В тази поредица - "Лайното"... Така на галено се нарича едно заведение точно в центъра, на открито, заради щастието непременно да те насере някоя птичка, докато си пиеш кафето. Дойде ми на ума да кажа, че и ние в София си имаме Шестоглавия петохуй, но си замълчах.

Беше топло. Гергьовденско шествие на духовниците (Има ли специална дума за това? Не ми се търсеше в речника). Духова музика. Много цветя. Колички със сладоледи.

На този площад пред големия паметник традиционно се снимат абитуриентите. Дъщерята на Петя след няколко дни завършва училище.

Разгледахме набързо една художествена галерия. Платната изобразяваха някакви драскулки, сред които настойчиво се повтаряха кръгове. Аквалрел. Графика.

Последният обект за разглеждане - телевизионната кула. На върха й имало панорамен ресторант с прекрасна гледка към града и околностите. Само че на вратата имаше катинар. За собственика било скъпо да поддържа асансьора. Независимо от това, дори и от подножието на кулата се откиваше чудесна гледка към Русе, че и към Гюргево отвъд Дунава. Най-многобройни ми се видяха сградите в стил "социалистически реализъм" - високи блокове с неподдържани фасади. Имаше и по-стари къщи. И ново строителство също.

След тази красота (знам че ти не би употребил думата "красота" за град, но на мен ми се стори красиво) отседнахме в едно кафене, броени минути преди да отпътувам. Млада сервитьорка с хубав костюм и с леко екзотично лице (имаше нещо негърско, според мен), с каменно изражение ни предупреди, че за сандвичи трябвало доста да чакаме. "Защо така?" - сряза я Петя. - "Трябва да отскочите до супера, за да купите кашкавала?".

Последни минути от Русе. Отново на автогарата. Мястото в автобуса ми - дублирано. Супер късмет! Сядам зад шофьора на служебното място! Към София вече ни пресрещна дъждът.

...

Впрочем, това пътуване е пример за авантюристичното допускане до себе си на напълно непознати хора. Общуването в интернет създава усещането, че познаваш някого, без това да е вярно, разбира се. Но дали е виновен само интернет? Спомняте ли си "Евгений Онегин": "Аз не съм това, което си представяте за мен!"? Когато тръгваме на пътуване към другите, рискуваме да срещнем страхотно разочарование. 

Малко след като се върнах от Русе, пътищата ни с Петя се разделиха, и слава на Бога. Прибързано бях нарекла "приятел" човек, който с перверзно любопитство се вмъкваше в историите на другите, изсмукваше ги като какавидата на оса и политаше към следващите си срещи.

Впрочем, оттогава не съм се срещала и с другите герои на пътеписа. Дали бяха добри или лоши, силни или слаби, не бих могла да твърдя. Но и досега си спомням тъмночервените кадифени рози на Краси!

© Павлина Гатева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Поли и на разказите си добра. Беше ми приятно. Поздрав за наградата на
    Буквите. Ти си тръгна бързо и не можах да те поздравя. До скоро.
  • Репортажен пътепис. Прочетох и първата част.
    Много харесвам стихотворенията ти, но пътеписът мисля, че трябва да се пораздвижи, да се представи по друг начин, за да се получи, защото така е сух, телеграфен.
Предложения
: ??:??