ПЪТУВАНЕ ДО БЯЛОТО НИЩО

Част Първа

Отдавна чаках това пътуване. Повода не беше толкова приятен, но все пак се радвах на възможността да избягам от сивото си ежедневие. Гъделичкаше ме мисълта, че ще видя свят различен от моя. Шефа ми – богат и крупен кипърски предприемач, имаше нужда от юрист за сделка в която той участваше като посредник. Трябваше да се срещнем с един евреин, един кипърски грък и един турски търговец от Алания. Чакаха ме тежки осем дена, през които щяхме да премятаме едни папки с документи, едни договори и изобщо куп непотребна бумагщина, чиито съдържание може да се събере в няколко думи – евреина ще продаде на турчина, а кипърския грък просто ще превози стоката с кораба си. И ние осем дена ще спорим за  всичко това! А може да е толкова по-лесно. От всичко това най-хубавото е мястото на преговорите, което между впрочем е причина да се съглася на това пътуване. ЙЕРУСАЛИМ!!! Градът на боговете, живота и мъдростта! Толкова много съм чувала за този кръстопът на световната религия… а сега ще мога да го видя – ЙЕРУСАЛИМ!!!

Беше месец май, първия месец от лятото.  По пътя към летището се редуваха раззеленилите се дървета с мислите ми за пътуването.  Не спирах да си повтарям дали не съм забравила нещо – предварителните договори, сертификатите, платежните нареждания…..и тези красиви пролетни цветя. Какво ли е там? ЙЕРУСАЛИМ!

Въодушевен шефа ми ме чакаше на входа на аерогарата облечен с любимото си карирано сако с вратовръзка  на велосипеди и очила - подарък от бившата му съпруга за четиридесет и осмия му рожден ден. Мисълта, че ще бъде негова придружителка много му допадаше особено когато околните ме оглеждаха и се похилваха под мустак, зяпайки скришом в пазвата ми.  Ще има да чака, не и в този живот. Той не познаваше смисъла на думата кавалерство и аз много се учудих, когато посегна към куфарът ми оставяйки в ръцете ми девет килограмовата чанта с документи. Тръгнахме към чекинга и по път ми съобщи, че на летището в Тел Авив ще ни чака помощника на еврейският ни партньор. Когато тръгнахме по пътеката между червените седалки на втора класа шефа ми вървеше първи в очакване на безплатната закуска. Виждайки в последната минута дръжката за аварийния изход от ляво на седалката с номер тридесет и три, с еднозначен жест ми даде предимство да седна първа. Как да откажеш на човек, чийто малки очички светеха зад мръсните стъкла на очилата му в очакване на голямата сделка. Седнах смирено и потънах в мисли за предстоящия полет.

Пътуването в компанията на превъзбуденият ми шеф мина в непрекъснати наставления за предстоящата среща. Загледана в причудливите форми на пухкавите облаци чувах само част от безкрайната му реч, мечтаех си  да съм на един от тях и да потъна в блаженство забравяйки за всичко около мен.

Кацането беше доста твърдо, много добра причина хъркането до мен да спре веднъж завинаги. Слязохме и първото нещо което видяхме бяха десетина въоръжени до зъби младежи в бойни униформи, които обикаляха около стълбата на самолета.  Трябваше да мине доста време за да разбера, че това е нормално в обетованата земя. Военните въоръжени младежи – мъже и жени на не повече от 20 години, бяха като светофарите в моя град – необходимо зло, на което вече никой не обръща внимание. Летището бе пълно с мъже облечени в черни дрехи, черни шапки и с по два навити на масур кичури над ушите – равини. Зад тях подскачаха по седем осем дечица на различна възраст, които крещяха в един глас.

Проверката на багажа ни отне повече време от колкото предполагах. Момиче с дълга къдрава коса ми обясни на английски език, че трябва да я придружа. Заведе ме в стаичка в която трябваше да се съблека по бельо. Чудех се какво става. Проверяваше ми даже сутиена, който реагираше на детектора за метал. Багажа ми бе преобърнат целия, но изкарването на бельото ми на показ беше върхът на моето търпение. За съжаление, сигурността в тази страна беше на първо място. За хората които живеят в постоянен страх, превантивните мерки с цената на всичко бяха единствения начин да осигурят спокойствието си за утрешния ден. Напрежението и страха витаеха във въздуха.

На изхода ни чакаше черен “Мерцедес”, колата – етикет за благополучие и успех. От него слезе мъж на около тридесет и пет години с тъмни очила. Имаше черна чуплива обърната назад коса и атлетично тяло. Вниманието ми привлече златният кръст, който проблесна на слънцето под бялата му разкопчана до гърдите риза. Широките и мускулести рамене прозираха през фината материя, която не скриваше шоколадовия му загар. Под ленения му панталон се очертаваха стегнати мускулести крака – хармонично продължение на стегнатото му дупе….Той бавно свали очилата си, и ме стрелна с големите си маслинени очи. Господин “прекрасен” подаде ръка на шефа ми, който  беше много въодушевен. Представи се: “Либереску”, след това  се запъти бавно към мен, и тъй като ръцете ми бяха заети с девет килограмовата чанта с документи, той се усмихна чаровно, като показа два реда снежно бели правилно подредени зъби, и с непресторено самочувствие и лекота пое непосилния за мен товар. Погледна ме право в очите, от което аз много се смутих.

-         Либереску, Адриян. Вие трябва да сте госпожица Ликова.

-         Лора. Приятно ми е! – едва успях да чуя гласа си.

Качихме се в колата и скоро разбрахме, че отиваме в един от най-скъпите хотели

в Йерусалим. Пътувахме около четиридесет минути, през които мъжете си разменяха баналните общи приказки между евентуални бизнес партньори – за времето, полета, часовата разлика  и колите. Всички знаеха, че не трябва да подхващат темата политика, тъй като предварително щяха да обрекат преговорите на провал. Тъй като бях единствената жена в колата, предпочетох да гледам през прозореца, за да придобия макар и бегла представа за тази страна, толкова далечна и непозната за мен. Пред очите ми се откриха широки прави улици с много чисти тревни площи и сякаш току що положена пътна маркировка. Дървета не се виждаха. Навсякъде се разхождаха военни с оръжия. В началото ме плашеха,  докато не разбрах, че това е като да видиш просяк на стълбището до Катедралата  /в гр.Варна/.

Всеки втори човек по улиците беше равин.  С тези свои букли, висящи от шапките им, и черните дълги дрехи, които им придаваха вид на монаси, ми даваха представа за огромното значение на религията в тази част на света. Наближихме края на Тел Авив. Изведнъж всичко изчезна. Виждаше се само пътя. Всичко наоколо се превърна в полета от бял, мъртъв камък. Там нямаше нищо. Нямаше дървета, храсти дори стръкчета тревичка не се виждаше никъде. Имах чувството, че изведнъж попаднах в един друг свят - свят на нищото, на бялото нищо. Там в далечината се появиха две  – едногърби камили. Бяха покрити с шарени платнища. На няколко метра от тях се виждаха две много странни палатки. Г-н Либереску забеляза в огледалото за задно виждане интереса ми към тях и обясни накратко, че това са бедуините – племена, които живеят на катуни. Те постоянно сменяли убежищата си и живеели откъснато от цивилизования свят. Това беше повод да загледам сладката трапчинка от лявата страна на плътните му устни, която ту се появяваше, ту изчезваше.

 Продължихме още няколко минути и пейзажа се промени изведнъж – това което беше пред очите ми бе Йерусалим. Този божествен град отдалече излъчваше силата на вярата, която извира от сърцето му. За съжаление възможността да се запозная с тайните му щях да имам по-късно, защото бяхме прекалено изморени  от полета. Почти в началото на града спряхме пред хотела. Чаках с нетърпение да си взема душ. Не бях гладна, но нямах нищо против едно дълго черно кафе.

Стаята ми бе в съседство с тази на шефа ми, който явно беше възхитен от това. С изненада научих, че другата стая до мен е тази на господин Либереску. Адриян! Не знаех защо, но този наперен мъж не ми излизаше от главата. Той явно демонстрираше своето самочувствие и показваше, че струва скъпо. Ах как се изнервях от такива парвенюта….Но, какво ми ставаше, та аз бях там само за тази сделка, после в къщи и край. Нямаше да му обръщам внимание пък и нямаше да имам време. Докато се киснех във ваната, изведнъж се чу някакъв смях, ослушах се, идваше от съседната баня. От тази на Адриян. Напрегнах слуха си, явно беше сам, защото не се чуваше друг глас, може би говореше по телефона. После изведнъж се чу нежна музика и плискане на вода. Ясно, господин “прекрасен” се къпеше само на една стена разстояние от мен. През главата ми минаха доста странни мисли, които бързо успях да прогоня. Бързо се отпуснах след тази вана и скоро заспах.