(виртуално)
Пътят към Ада, разправят, бил постлан с добри намерения, които изпопадали от вървящите натам...
Непрекъснато имам нужда да пиша. Но не просто да пиша, а да пиша на теб. Даже стихове ми роди главата - нямам какво да кажа в свое оправдание. Просто нямам оправдание! Нали не настояваш на посвещения?
Сигурно съм съвсем откачила, имах известни индикации от преди, но ти сложи поантата...
Откакто се материализирахаме в телефонен разговор (и разбрахме, че не сме плод на фантазията си) и поне половината от нас се и визуализирахте (какви купешки думички знам), май спряхме да си пишем. Защо? Тук е мястото да ококоря очички, да ги изпълня със сълзички, които да внимавам да не капнат, докато трепкам невинно с миглички, и, с разтреперана долна устничка, да попитам: „Не ме ли обичаш вече?" Това е стар похват и винаги върши работа. Никога не съм получавала отговор: „Точно така, не те обичам вече!", дори и да е чистата истина и аз да го знам отлично. Понякога много се чудя защо е така. Може ...