Тя се тревожеше, че струните ù започват да се олющват. Беше доста суетна в това отношение. Все пак беше пътувала къде ли не и външният ù вид бе станал приоритет. Погледът ù косо мина по набързо надрасканите цветя, с крещящо ярки бои, неизгубили цвета си, въпреки изминалото време. Струните ù потръпнаха леко, когато си припомни един момент.
Беше в пустиня – Сахара ли беше или по-скоро от онези мъничките, където са само за един човек да се свие там и да съзерцава залеза. „Мъничка беше” – убеди се тя, с дълбок, мек тон. Помнеше добре пръстите, които я галеха и я караха да издава неописуемо нежни звуци. Бяха мургави като млечен, мек шоколад и имаха един пръстен, който винаги я охлаждаше с неговата желязна, остра студенина. Чувствата, които я изпълваха, когато пръстите пътуваха по струните бяха рязки, силни и същевременно тихо тлеещи в душата и. Можеше да чуе как момчето пееше за пронизващата тишина на залеза, да усети вълнението в гласа му, примесено с натрапчивия дим на мекия тютюн. Това я ...