Капките удрят бясно по прозореца, за кратко прогонвайки мислите.
И за този един кратък миг в главата ми беше тишина..
Погледнах навън и точно в този момент светкавица проряза небето, изгубвайки очертанията си в зениците ми...
Толкова много бях писала за Пътя, че обувките ми се бяха изтъркали. От обикаляне. От тичане. От вечна надпревара и постоянно търсене. На някой. На нещо. На себе си.
И колкото повече.. колкото повече вървях в устрем да намеря нещото (или по - скоро себе си), толкова повече се изгубвах.
Колкото повече се изгубвах пък... Е, дали оставах изгубена или все повече се откривах е променливата константа в моя живот. Разковничето. Нещо като Шекспировият герой и вечният въпрос: "Да бъдеш или да не бъдеш?"
"Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасяш стрелите на свирепата съдба или обнажил меч, да се опълчиш.", Хамлет
Някъде там, зад маските на хиляди други лица, стоеше една жена, а зад жената имаше пиано.
Пианото беше светло кафяво и доста изтъркано, подобно на кожено палто ...