Усещам те така студен, каквато бях аз към теб в първия ни ден.
Затварях очи, убедена, че сънувам странен сън, кошмар -
за теб и мен, за най-страшния ден.
За раздялата готвех се миг след миг, щом зърнех безразличния ти лик.
Трябваше да бъда силна, не исках да пролея и сълза, мислех, че ще си тръгна горда от теб и любовта.
Казвах си, че не ще умра, щом си тръгнеш, щом остана сама...
Че не ми трябва твойта нежност, нито обичта.
И дойде очакваният ден, вече си далеч от мен, и в този миг осъзнах, с тебе жива бях.
Ти си и ще бъдеш моят живот, до последний мой час, до гроб.
Потънах в мрак и празнота, паднах в бездна от тъга...
Да, не ще умра без теб и любовта, та кой умира от силата на чувствата, но сякаш спря да се движи светът.
Не дишам, не чувствам, не изживявам, всичко е сивота, усещам само самота, без теб не ще оцелея и продължавам само да тлея...
Но не ме съжалявай, ти продължавай напред, не поглеждай към сърцето ми от лед.
И без тебе аз ще дишам, нищо, че без теб умирам...
© Росица Митева Всички права запазени
Поздрав!